Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Надигна се от мястото си и напусна библиотеката. Половин час по-късно вече бе в стаята си. Събра всичко необходимо за две-три минути.

То се побра в един сак и пак остана много място.

***

Прекрачи прага, спря и се огледа. Домът му. Единственият, с който разполагаше в момента - една стая, при това хотелска. Не бе кой знае какъв дом. Затова се раздели с него без никакво съжаление.

Ако нещата не се развиеха според очакванията му, щяха да му липсват Ланкастър, Милър и Джеймисън. Може би дори агент Богарт.

Затвори вратата и остави ключа на рецепцията.

Знаеше, че няма да се върне.

Това бе невъзможно. Поради куп причини.

Автобусът напусна Бърлингтън, подмина следващите три градчета и го отведе до Кру. Фаровете на междущатската магистрала осветяваха обилния сняг, който щеше да затрупа този край на страната, преди да спре. След което службата за поддръжка на пътищата щеше да почиства дни наред, преди отново да завали.

Декър погледна през прозореца на автобуса, стиснал в ръка телефона. Не бяха му казали как ще се свържат с него, но искаше да е готов.

Слезе в Кру заедно с още трима пътници. Двама от тях носеха оскъден багаж като него, но една жена мъкнеше куфар, възглавница и малко сънливо дете.

Той огледа покритата със сняг козирка на автогарата. Видя няколко души, все хора, които очевидно разполагаха с оскъдни ресурси. В този момент към него се приближи чернокож шейсетинагодишен мъж с увиснал корем и прокъсано палто. На главата си бе нахлупил ушанка. Очилата му бяха замъглени. Застана пред Декър и попита:

- Еймъс?

Декър го огледа и кимна.

- А ти кой си?

- Не съм никой. Но едни хора ми дадоха сто долара, за да ти предам това - заяви той и връчи на Декър лист хартия.

- Какви хора?

- Не ги видях.

- Как ме откри?

- Казаха ми да се оглеждам за много висок и дебел бял мъж с брада и страховита външност. Това си ти.

Непознатият се отдалечи и Декър се зачете в листа с инструкциите.

Влезе в автогарата и си купи нов билет. Разполагаше с два часа. Взе си кафе от автомата в салона. Не беше горещо, но това нямаше значение. Прекара времето си в изучаване на останалите пътници в чакалнята. Беше по-многолюдно, отколкото бе предполагал. Едва тогава се сети нещо.

Наближаваше Денят на благодарността. Тези хора вероятно отиваха при роднините си, за да се видят с тях и да изядат заедно някоя тлъста пуйка.

Двамата с Каси никога не бяха празнували Деня на благодарността най-вече защото единият или другият се падаше на смяна по време на празника. Понякога Декър прекарваше вечерта, в която всички останали се угощаваха с печена пуйка, в някой евтин ресторант или дори закусвалня, защото онзи, който оставаше с Моли, я извеждаше на вечеря. Бяха си създали традиция, която им бе допаднала, в резултат на което не смятаха, че са изпуснали нещо от празника.

Сега, докато оглеждаше всички тези хора в чакалнята, Декър стигна до извода, че е пропуснал много повече, отколкото е предполагал.

Следващият автобус го остави до границата с Индиана.

На паркинга на автогарата го очакваше малка кола с работещ двигател. В бележката, която бе получил, пишеше да отиде при нея и да почука на шофьорското стъкло. Знаеше, че и това е проверка.

Отиде до колата и почука на стъклото.

Жената зад волана свали прозореца и каза:

- Качвай се отзад.

Изпълни нареждането й. Ако агентите на ФБР го следяха, сега бе моментът да обкръжат колата. Не го направиха. Защото не го следяха.

Качи се отзад. Коленете му опряха в предната седалка.

- Познаваш ли приятелите ми? - попита Декър.

- Аз нямам приятели - отвърна тя.

Посивялата й коса беше разрошена, а тялото й излъчваше неприятна миризма, особено остра в топлия салон - бе включила отоплението на максимум. Имаше дрезгав глас, а кълбетата цигарен дим, увиснали под тавана, предвещаваха рак на белите дробове.

- Това е много лошо - отбеляза той.

- Не и според мен.

- Колко ти платиха, за да направиш това?

- Достатъчно.

- Срещна ли се с тях?

- Не.

- Знаеш ли за какво става въпрос?

- Става въпрос за шестстотин долара. Това ми стига.

Жената включи на скорост и потегли. Пътуваха толкова дълго, че Декър започна да се унася. Това бе удивително, тъй като, когато се събуди и се замисли, установи, че пътува към своята смърт.

И по-точно, към моето убийство.

В покрайнините на Сиймор слязоха от магистралата и продължиха по друга, която водеше на север към

Индианаполис. Но свърнаха от нея далече преди да стигнат града. Продължиха на запад към Нашвил. Декър видя пътна табела, която показваше, че Блумингтън се намира някъде на юг, обаче не тръгнаха в тази посока. Предположи, че ще продължат до Тера Хот, пак в щата Индиана, близо до границата с Илинойс, но жената отби в аварийната лента няколко километра преди да стигнат до междущатската магистрала №70, която пресичаше надлъж страната.