Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Моят джин от приказките. Желанието ми се сбъдва. Смърт.

Пластмасова значка , беше си помислил той, преди да го осени прозрението. Пластмасова. Не истинска. Не истинско ченге. Не ченге, което те защитава. А ченге, което те наранява. Джайлс Евърс.

И в резултат на думите, които изрекох тогава, ти си ме причислила към тези като него. Мога да разбера това, тъй като в този момент си била възможно най-уязвима.

Спомняше си очите й. Най-дълбоките, най-уплашените очи, които бе виждал някога. Но не им бе обърнал внимание, защото бе прекалено притеснен от факта, че трябва да стои пред тези непознати и да говори за бъдещето си.

Кадрите в главата му спряха да се въртят и той се върна към настоящето. Попита Уайът:

- Затова ме нарочи, нали? „Братле“? Братството на полицаите. Братството на футболистите, защото бях и футболист, нали? Но не твой брат, а техен? На Джайлс Евърс и шайката му? Дойдох тук, за да ти кажа, че нямах представа какво си преживяла. Ако знаех, нямаше да изрека онези думи. Съжалявам. Исках да стана полицай, защото исках да помагам на хората, а не да ги наранявам като Джайлс.

Продължаваха да се движат. Никой от двамата не бе проронил и дума. Декър започваше да се чуди защо. Предположи, че ще продължат да мълчат, докато не ги предизвикаше с нещо. А може би събираха кураж да направят с него каквото са намислили. От друга страна обаче, те бяха убили толкова много хора, че се съмняваше да се нуждаят от каквато и да било подготовка, за да пуснат куршум в главата му.

- Срещнах се с Клайд Евърс. Той ми каза какво се е случило в гимназията в Юта. Сега знам защо си постъпила по този начин в „Мансфийлд“. Но може би искаш да добавиш нещо? - Погледна я с очакване.

Очите й пак проблеснаха в огледалото. Но не гледаха към него, а към Леополд.

С периферното си зрение Декър забеляза как дулото на пистолета се поклаща леко нагоре-надолу. Когато човек кима, ръката понякога се движи в същата посока. Поведението на Белинда подсказваше, че Леополд командва тук. Това бе повече от ясно и можеше да помогне на Декър да постигне целта си.

Защото не само тези двамата преследваха своите цели, а и той. Не бе дошъл тук с намерението да умре, макар че не изключваше и тази възможност.

- Мисля, че всичко е ясно, не смяташ ли? - попита Уайът.

Гласът й му се стори по-дълбок и плътен в сравнение с времето в института, по-дълбок и плътен дори в сравнение с онзи ден, когато му бе проговорила в ролята си на чистача Били. Удивително как успяваше да го модулира. Тонът обаче не бе толкова важен, колкото думите. Думите издаваха, че не изпитва угризения. Погледът й бе абсолютно празен. Вече бе на трийсет и шест години. Декър се съмняваше, че през последните трийсет от тях е имала дори един-единствен нормален, спокоен ден. Такива неща променят човек. Как е възможно да изпитваш уважение или съчувствие към хората, когато те презират и не могат да се примирят с факта, че живееш на тяхната планета?

- Уби ли онези, които те изнасилиха? Имам предвид останалите освен Джайлс Евърс?

- Това би било прекалено очевидно - отвърна Уайът. - Затова предпочетох символизма пред буквализма.

Лицето на Декър пламна при тези жестоки думи. Жена му и дъщеря му бяха сведени до символи от един извратен мозък, търсещ отмъщение.

Почувства дъха на Леополд върху врата си. Подуши миризма на чесън и жлъчка, но не и на алкохол. Това беше добре. Не искаше пиян човек да се цели с пистолет в главата му. Леополд обаче вземаше наркотици. А нямаше начин да усети по дъха му дали е надрусан.

Не можеше да види и татуировката с двата делфина, тъй като ръкавът на Леополд я скриваше. Тя обаче бе там, не се съмняваше в това. Беше истинска. Беше го прочел в досието на Леополд. От което бе научил и за престъплението, извършено срещу семейството му. Бе запаметил всяка подробност. Същото се отнасяше и за досиетата на Евърс, Лейн и Ашби Уайът. За откупа, платен от Евърс. За движението на парите. За сайта на „Лишени от правосъдие“. Всичко това бе интересно. Много интересно.

- Предполагам, че би трябвало да очаквам от теб да заемеш подобна позиция. Жертвите в „Мансфийлд“ бяха невинни, но кой е невинен за теб? Никой!

- Знам, че вече не изпитваш нито симпатия, ни състрадание - отвърна Уайът. - Защото и аз не изпитвам подобни чувства. Затова не си прави труда. Аз не съм глупава. За разлика от теб.

Върви по дяволите , помисли си Декър. Вместо това каза:

- Намерихме майка ти и баща ти. Ще бъдат погребани както подобава. Не съм сигурен как ще го приемеш. Но посланието ти беше достатъчно красноречиво. Съдебният медик каза, че телата им са стояли дълго в това състояние. Сега ще бъдат погребани. - Дулото на пистолета се заби още по-силно в слепоочието му, но той продължи: - Дъщеря ми изобщо не доживя възрастта, на която си била изнасилена. Оставаха й шест години.