Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Слез и тръгни към отклонението - каза тя. - Ще видиш бензиностанция и кафене. Ще те чакат там.

Докато Декър излизаше от колата, му хрумна мисълта, че всичко това е организирано много преди да се свърже с тях чрез онзи уебсайт. Очевидно бяха сигурни, че ще го направи. Или най-малкото бяха очаквали.

И той го бе направил. Което означаваше, че са предвидили действията му съвсем точно. Надяваше се да им отвърне със същото.

Закрачи през снега, преметнал сака на рамо. Краката му подгизнаха. Коремът му се тресеше, носът му течеше.

В самото начало на паркинга бе спрял бял микробус без задни прозорци. Когато Декър приближи, фаровете примигнаха два пъти. Стъклото на шофьорската врата се спусна. Появи се друга жена с изпъкнали скули. Приличаше на наркоманка.

- Може ли аз да карам? — попита Декър, докато оглеждаше измършавялата й фигура. - Искам да пристигна жив и здрав.

Тя поклати глава и посочи с палец каросерията на микробуса.

- Сигурна ли си, че ще се справиш?

Вместо отговор тя включи на скорост и вдигна страничното стъкло.

Декър се качи отзад и затвори вратата.

Жената потегли в мига, в който той се настани на седалката.

Пистолетът, който опря в дясното му слепоочие, изобщо не го изненада. В края на краищата колко души можеха да използват, за да го докарат при тях? Най-много двама, бе предположил и се бе оказал прав.

Мъжът взе сака му и го изхвърли през задната врата. Претърси го. Усети изненадата му, когато не откри никакво оръжие. Взе му телефона и също го изхвърли навън. След това свали палтото му и му подхвърли оранжев гащеризон, който падна в скута му. Той го вдигна и каза:

- Изглежда ми доста малък.

Никой от двамата не отговори.

- Сега за Били ли се представяш, Белинда? - обърна се Декър към жената зад волана. - Или това беше само заради представлението, което ми устрои в „Севън-Илевън“?

Видя я да сваля перуката. Очите, които го погледнаха в огледалото за обратно виждане, бяха същите, които бе срещнал в магазина. Но бяха съвсем различни от очите, които помнеше от института, очите, които принадлежаха на съсипаната тийнейджърка Белинда Уайът. От нея като че ли не бе останала и следа.

- Добре си се маскирала - каза той, - но запомних ръцете ти. Трудно можеш да ги промениш, затова трябваше да носиш ръкавици.

Тя продължи да се взира в него и в тези очи Декър видя, че омразата, трупана в продължение на двайсет години, ще избухне всеки момент.

И ще бъде насочена към мен.

Той вдигна гащеризона.

- Може ли да не ме гледаш за момент?

Тя извърна очи.

Декър започна да се съблича, което не бе никак лесно в тясното пространство. Особено за толкова едър мъж като него. Онзи с пистолета взе дрехите и обувките му и ги метна отзад. Декър се намъкна някак в гащеризона, но не успя да вдигне ципа заради големия си корем.

Отпусна се на задната седалка и се обърна към мъжа с пистолета, който клечеше в задната част на микробуса.

- Здравей, Себастиан.

Погледна пистолета. „Смит и Уесън“ четирийсет и пети калибър. Четирийсет и пети. Това оръжие бе убило жена му и половината жертви в „Мансфийлд“. Това оръжие бе последното нещо, което жена му бе видяла, преди да напусне този свят. Това оръжие най-вероятно бе убило и Джайлс Евърс, макар че не можеше да бъде сигурен. Вероятно ченгето насилник заслужаваше по-мъчителна смърт от куршум в главата. От друга страна обаче, пет пари не даваше за Джайлс Евърс.

Леополд опря цевта в скулата на Декър.

- Нямах представа какво си преживяла, Белинда - каза Декър. - Когато се изправих по време на онзи групов сеанс и заявих, че искам да стана полицай, не знаех, че едно мръсно ченге те е подмамило в капана на групово изнасилване и побой и едва не те е убило.

Тя го погледна отново, но не произнесе нито дума.

Декър се върна към онзи ден в института. Беше по-млад с двайсет години, стоеше пред останалите от групата и споделяше амбицията си да стане полицай, добър полицай. Обясняваше, че иска да защитава хората, да ги предпазва от престъпници. Взираше се във всеки от групата, все хора като него, които притежаваха необикновени и дори плашещи умове и характери. Някои посрещнаха думите му с добронамерени усмивки, други с безразличие. Едни очи обаче се взираха в него и в тях се криеше нещо друго. Видя го съвсем ясно, но едва сега. Очевидно съвършеният му ум си имаше своите недостатъци, защото не бе насочил мислите му в нужната посока. Спомни си случката едва когато опипа старата си значка в стаята с веществените доказателства в полицейското управление в Бърлингтън.