Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Което е озадачаващо, защото убийствата не са проблем за тях.

Милър кимна замислен.

- Знаеш ли, имам чувството, че тези гадове могат да стават невидими.

- Не невидими, а безобидни.

- Какво имаш предвид? - попита капитанът.

- Не излъчват заплаха. Сливат се с околната среда. Изглеждат толкова обикновено, че никой не им обръща внимание, макар да са там. Хората не ги запомнят и това ги прави невидими.

- Един от тях се е облякъл като полицай, за да издебне Лафърти.

- Полицаите привличат внимание. Затова са го направили само веднъж. Използвали са униформата, за да отвлекат Лафърти. Не, те притежават умението да се слеят с квартала, с обстановката...

- Добре, до час трябва да имаме резултати от разпитите на съседите. Защо не дойдеш в участъка да ги прегледаме заедно?

Декър изгледа бившия си началник.

- Толкова ли е спешно?

Милър се надигна от леглото.

- Еймъс, ти си голям човек. Решиш ли да се самоубиеш, ще го направиш. Нищо не може да те спре. Но докато си жив и здрав, предпочитам да се възползвам от уменията ти. Затова да вървим в участъка и да видим какво ни очаква там.

Той се обърна и тръгна към вратата. Декър не помръдна от мястото си в продължение на няколко минути, после стана, взе пистолета, пусна го в джоба на палтото си и последва капитана.

След като бе изпил четири кафета и бе закусил със студено бурито, Декър стана от бюрото, на което се бе запознал с всички аспекти на случая, и се запъти към тоалетната. Когато излезе от нея, видя Алекс Джеймисън, облегната на стената. Очевидно го очакваше. Изгледа го с ръце, скръстени на гърдите. Потропваше с единия си крак по избелелия линолеум.

- Май изпуснах полета - каза тя.

- Винаги има следващ.

- Да. Може да отида на някое топло място... но след като приключим тук.

- Това не е твоята битка. Нито пък е твоя грижа.

- Не говори така, Декър.

- Какво правиш тук?

- Исках да те видя. Да те уведомя, че ще продължа да работя по случая. Освен това Милър ми се обади. Знаеше, че съм била с теб в института и в къщата на Сайзмор.

- И?

Капитанът се появи иззад ъгъла.

- Реших, че още един чифт очи няма да ни навредят. Не ми е приятно, че се налага да моля за помощ. - Той посочи двамата. - Защо не се захванете за работа?

- Но тя не е полицай!

- Ти също - отвърна му Джеймисън.

- Къде е Ланкастър? - попита Декър.

- Там, където й е мястото. При семейството си. А сега действайте!

Декър поведе неохотно Джеймисън към стаята и двамата започнаха да четат свидетелските показания, събрани от полицаите. Бяха само от двама души - съседите на семейство Ланкастър.

„Възрастна жена и куче.“

Жена и куче. Не излъчват заплаха. Сливат се с околната среда. Някои хора биха ги погледнали съвсем бегло и не биха си спомнили повече за тях, освен ако не ги попитат.

Превъртя виртуалния си рекордер и се върна към свидетелските показания от неговия квартал, които полицаите бяха събрали след убийството на семейството му.

В тях не присъстваше възрастна жена с куче. За сметка на това бяха видели възрастен мъж, излязъл на разходка. Свидетелите го описваха като слаб и леко прегърбен, подпирал се на бастун и определено не можел да има нищо общо с жестоките убийства от вечерта, несъмнено извършени от едър, здрав мъж в разцвета насилите си.

Слива се напълно с околната среда. Никой не би го погледнал втори път. Никой не би се запитал кой е и какво прави тук в този късен час.

Включително и аз.

В дома на Ланкастър не бяха открити следи от взлом. Очевидно бяха проникнали в него без никакъв проблем.

Дегизиран като възрастна жена. Дегизиран като възрастен мъж. Убиецът бе същински хамелеон.

Проникнал е без проблем.

Припомни си изминалата вечер. Къщата бе чиста и подредена. Мери бе работила до късно. Знаеше, че Ърл е добър строителен работник, но при положение че дъщеря им Санди поглъщаше цялото му внимание, не можеше да си го представи да пуска прахосмукачка, да бърше прах или да мие чинии.

Надигна се от бюрото и се запъти към вратата. Трябваше да намери отговори на някои въпроси. Явно бе забравил за Джеймисън, която го настигна и попита:

- Къде отиваме?

- Аз отивам някъде. И нямам представа къде отиваш ти.

- Но с теб съм в по-голяма безопасност, нали?

Той се зачуди какво да й отговори, но реши да отстъпи.

Репортерката вдигна ръка, в която държеше ключовете.

- Освен това имам кола. За разлика от теб.

- Не, ти имаш половин кола.

Декър излезе навън и Джеймисън забърза след него.