Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Декър не можеше да откъсне поглед от надписа.

После се обърна и напусна банята, хукна по стълбите и излезе навън. Ланкастър и Милър го последваха. Тя го настигна на края на алеята.

- Къде отиваш?

- Съжалявам за всичко това, Мери.

- Няма за какво да съжаляваш. Семейството ми е добре.

- Но следващия път няма да е добре. Следващия път ще е мъртво.

- Не, няма. Виж какво, вината не е твоя, а тяхна.

- Но причината съм аз!

Той тръгна по улицата под завихрящите се снежинки.

Декър седеше на леглото в стаята си в „Резидънс Ин“. В ръката си държеше пистолет. Хубаво, надеждно оръжие.

Носеше го, докато беше полицейски инспектор, взе го със себе си и в цивилния живот. Това беше пистолетът, който първо бе пъхнал в устата си, а после бе опрял в слепоочието си, вперил поглед в мъртвата си дъщеря.

В онази нощ не бе натиснал спусъка, макар още да не знаеше защо не го направи. Съвършената памет не върви в комплект със съвършен ум или верни и непоколебими решения. Понякога съвършенството се появява само от едната страна на уравнението, а другата остава пълна с недостатъци и грешки. Нищо чудно природата да постигаше баланс именно по този начин.

Каквато и да бе причината, той не се бе самоубил в онази нощ. Сега обаче настъпваше нова нощ, нали?

Издърпа затвора и чу патронът да влиза плавно в цевта. Свали предпазителя и опря пистолета в дясното си слепоочие.

Събери кураж. Не бъди страхливец, братле. Сложи край на всичко това.

Декър смяташе, че самоубийството е проява и на смелост, и на страх. Дали разполагаше и с двете в достатъчна степен? Или не му достигаше нито едното, нито другото?

Затвори очи. Пъхна пръст в скобата на спусъка. Достатъчно бе да упражни натиск от един-два килограма и всичко щеше да приключи. Разстоянието между пръста и спусъка бе най-краткото разстояние на света.

Направи опит да проясни мислите си, да се отпусне и да прогони от съзнанието си всичко, което го задържаше на този свят. Едва ли бе много. Какво му бе останало всъщност?

В главата му изникна първо образът на Моли, а после и на Каси. Два фрагмента от паметта, които никога нямаше да прогони, дори да намереше начин да изтрие всички други спомени. Вкопчи се в тях. Виртуалният му рекордер застина на място.

Почукване на вратата го накара да отвори очи. Но не помръдна.

Почукването се повтори.

- Еймъс? Еймъс, знам, че си там. Моля те, отвори!

Образите на Каси и Моли се задържаха само още секунда, после изчезнаха и на тяхно място се появиха други.

Декър стана и отвори вратата.

На прага стоеше капитан Милър. Бе вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студа, а върху обувките си бе нахлузил стари галоши.

- Искам да говоря с теб - каза Милър. - Веднага.

Не дочака покана. Мина покрай Декър и влезе в тясната хотелска стая. Погледът му се плъзна по пистолета на леглото, където го бе оставил Декър. Милър го изгледа строго.

- Направиш ли го, те печелят.

Той взе пистолета, върна предпазителя на място и го остави на бюрото до стената, преди да седне на края на леглото.

Декър затвори вратата и седна на стола срещу него.

- Ти си единственият, който може да ги пипне - продължи Милър. - Елиминират ли те, ще разполагат със свободата да правят каквото си пожелаят.

- Ако целта им е да ме накажат, да ме унищожат, няма да продължат с убийствата, щом я постигнат.

- Но само докато намерят някой друг, който ги е засегнал по някакъв начин. Освен това не можем да позволим на тези мръсници да се измъкнат след толкова убийства. Няма да го допусна. Не мисля, че и ти би го допуснал.

Декър погледна първо пистолета, после Милър, който продължи:

- Не можем да върнем жертвите. Единственото, което можем да направим, е да заловим убийците и да се погрижим никога повече да не наранят когото и да било. Това е. Може да не звучи като кой знае какво постижение, но е максималното, което можем да постигнем в цивилизования свят.

- Цивилизован свят?

- В който винаги има места, които не са чак толкова цивилизовани.

Декър се размърда на стола и насочи мислите си в нова посока.

- Кой подаде сигнала за дома на Ланкастър?

- Ърл. Придружавал Санди на някакво училищно мероприятие. Прибрали се чак към десет и половина. Тогава намерили... онези неща и позвънили на деветстотин и единайсет.

- Някой да е видял или чул нещо?

- Още проверяваме, засега без резултат. Било е тъмно, а времето - лошо. Лесно е можело да се промъкнат незабелязано. Явно са донесли куклите сгънати и са ги надули набързо. - Милър потри чело. - Слава богу, че не са го направили наистина.