Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Тя има страхотни крака - отбеляза Ланкастър. - Трябва да й го призная.

- Той - поправи я Декър. - Струва ми се, че е мъж.

- В такъв случай барманът ще се окаже прав.

- За кое?

- Каза, че докато е работил на Бродуей, е видял много мъже, които се правят на жени. Според него този бил доста добър. И е прав. Краката наистина приличат на женски.

Той кимна бавно и отново се взря в екрана. Изгледа записа още два пъти, но така и не успя да зърне лицето на сервитьорката.

- Е? — попита го Ланкастър. — Успя ли да събуди някакви спомени?

Декър поклати глава. И все пак имаше нещо. Струваше му се, че то е пред очите му, но той просто не успява да го види.

Ланкастър се протегна и огледа библиотеката, в която работеха колегите й.

- Кога ли ще се върне Богарт?

- Не ми е споделил плановете си - отвърна Декър. - Пристигна със самолет в града, където е живял Сайзмор. Предполагам, че се е върнал по същия начин, така че би трябвало да ме е изпреварил.

- Не се е появявал тук.

- Вероятно работи и по други случаи.

- Едва ли, но дори да е така, надявам се, че „Мансфийлд“ се ползва с приоритет. Дори пред ФБР.

- Нямам представа - отвърна разсеяно Декър.

Ланкастър погледна часовника си.

- Наближава единайсет, а съм тук от пет сутринта. Трябва да се прибера. Да те закарам ли? Вали доста и не е време за разходки.

Тя гледаше през прозореца на библиотеката. Навън снегът падаше на парцали.

- Добре. Май приключих за днес.

Отправиха се към изхода и Ланкастър се опита да го окуражи.

- Разполагаме с няколко следи, Еймъс, просто трябва да ги проследим до края.

- Това са фалшиви следи, Мери, които ще ни отведат до задънена улица. Прекалено добре са обмислили всичките си ходове.

- Нали знаеш поговорката за хитрата сврака?

- За съжаление, тя невинаги е вярна.

Качиха се в колата й и потеглиха.

- Струва ми се, че видя нещо на онзи запис - каза по едно време тя.

- Така е. Но не знам какво точно.

- Как се почувства, когато се върна в института?

- Не се върнах в него. Беше се преместил. Просто поговорих с един човек, който навремето работеше там.

- Това пак те е върнало назад в спомените.

- Целият ми живот е един безкрайно дълъг спомен.

- Толкова ли е лошо?

- Някога искала ли си да зарежеш някой филм по средата?

- Разбира се, много пъти.

- Ами ако не можеш да изключиш телевизора? Ако не можеш да спреш филма, защото той продължава да се върти в главата ти?

Тя стисна здраво волана и впери поглед пред себе си.

- Да, разбирам.

Полицейската радиостанция, монтирана на таблото, изпращя. Диспечерът съобщи адрес, на който е станало произшествие.

Ланкастър едва не качи колата на тротоара, преди да изправи волана.

Погледна Декър с ужасено изражение.

- У нас! - изпищя тя.

Домът на Мери Ланкастър бе скромна двуетажна къща, построена преди трийсетина години. Макар Ърл Ланкастър да работеше в строителния бизнес, домът им се нуждаеше от нова боя и покрив, а част от дървената обшивка бе изгнила.

Асфалтираната алея, която водеше към нея, се бе напукала от край до край. Интериорът бе в по-добро състояние, но стаите бяха тесни и тъмни, а във въздуха се носеше миризма на плесен.

Тъмното небе над къщата бе озарено от светлините на полицейските автомобили.

Ланкастър спря рязко до бордюра, изскочи от колата и размаха значката си под носовете на двамата полицаи, които излизаха от предната врата. Понечи да влети вътре, но те я спряха. Единият обаче я позна.

- Инспектор Ланкастър...

Тя се помъчи да го заобиколи, ала той я сграбчи.

- Чакайте! - извика полицаят. - Опитвам се да ви кажа...

Човекът полагаше неимоверни усилия да я удържи, защото, макар да не бе едра, Мери Ланкастър бе буквално обезумяла и риташе, хапеше, пищеше, плюеше, драскаше... Бе решила да влезе в дома си на всяка цена.

В следващия миг някой я отскубна от ръцете на полицая и я вдигна във въздуха.

Ченгетата впериха поглед в Декър, който я бе стиснал в мечешката си прегръдка, приковал и двете й ръце към тялото.

Тя се разкрещя:

- Пусни ме, Еймъс! Ще те убия, заклевам се! Гадняр такъв! Ще... ще... ще те убия!

Ланкастър продължи да се съпротивлява бясно, а той продължи да я удържа, докато накрая тя се отпусна в ръцете му и краката й увиснаха във въздуха. Бе останала без сили. Дишаше тежко, на пресекулки.

Полицаят я погледна.

- Опитвах се да ви кажа, че семейството ви е добре.

- Какво? - изкрещя тя. - В такъв случай защо, по дяволите, са тук всички тези хора?