Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Крикор, който в момента представляваше най-голямата атракция в дома на Киносян, оглеждаше стаята в търсене на Мариян, но тя все още не се бе появила.

- Вечеря! - обяви Аршалуис, когато влезе в салона с голям поднос храна. - Всички по местата. Храната е готова.

Новодошлият веднага насочи вниманието си към вратата към кухнята. Знаеше, че Мариян всеки момент ще влезе оттам. Опита се да бъде дискретен, но двете по-малки сестри на момичето, с подлостта на своите десет и девет години, не сваляха погледи от него и весело се кикотеха.

- Мариян! - извика Кенариг, по-смелата от двете. - Идвай бързо! Крикор те чака!

- Момичета! - смъмри ги майка им. - Що за маниери? Тихо! Не се закачайте със сестра си.

Двете отново се разсмяха, като прикриваха лицата си с ръце, а дяволитите им очички не изпускаха госта от поглед.

Крикор се изчерви, чувствайки, че го наблюдават, и се взря в пукащия в тонира огън. Така пропусна влизането на Мариян в салона. Момичето, което познаваше сестрите и семейството си по-добре от самата себе си, бе напълно наясно с тайните им шушукания за любимия й. Затова тя не погледна към Крикор; последното, което искаше, е да дава още поводи на злите езици.

- Дайте покривката - каза Агоп, като се закашля. - Умирам от глад!

Жените постлаха голяма покривка върху тонира. Сетне всички се настаниха на възглавниците, разхвърляни по килима, и се завиха, като топлеха краката си на огъня. Откакто Крикор бе пристигнал, този ритуал се повтаряше всяка вечер, но за него винаги беше нещо ново. Младежът приемаше тези обичаи много лично, което го изненадваше; бе неспособен да прикрие огромното си вълнение, сякаш някакъв глас от миналото, идващ от арменската му душа, го призоваваше към това място и време.

Тонирът, мислеше си той, докато се завиваше с покривката, бе необикновено изобретение. В тази цилиндрична пещ, която потъва няколко дециметра в земята, бие сърцето на дома. Намира се в средата на салона и огънят й се поддържа постоянно, за да е сигурно, че няма да угасне. През деня в нея се приготвят хляб и други храни, но именно вечер тя внезапно придобива особена социална функция.

- Да хапнем!

Жените пръснаха стафиди и други сушени плодове върху покривката и подредиха хляба и месото, които цял следобед се бяха пекли в тонира. Насядали в кръг, членовете на семейството започнаха да се хранят и разговарят. Вместо чинии използваха големия кръгъл хляб.

Поговориха за бременността на Аршалуис, чийто корем вече личеше, но тъй като това не бе някаква новост, темата бързо се изчерпа и преминаха към по-актуални въпроси, като предстоящата женитба на сина на Багдасар - семеен приятел. Всички изказаха своите предположения за булката.

- Надявам се да е красива - каза Агоп. - Момчето нямаше кой знае какъв късмет в живота. Дано този път му провърви.

- Обзалагам се, че е кривогледа - предположи Кенариг, като весело се разсмя. - Когато види лицето й след сватбата, направо ще се самоубие!

- Замълчи! - сгълча я майка й. - Не говори глупости! - Поклати глава и въздъхна. - Ах, на тази възраст ги плещят едни...

Въпреки мъмренето, думите на Кенариг предизвикаха бурен смях около тонира. Всеки имаше своя представа за външния вид на булката и Агоп предложи да залагат. Крикор следеше разговора без особен интерес, все пак не познаваше сина на въпросния приятел и намираше за странен обичая мъжът да види годеницата си чак в деня на сватбата.

Затова насочи внимание към обстановката в салона. Обзавеждането бе оскъдно. Нямаше столове, само един тъкачен стан, няколко лавици и кани с вода. Къщата имаше малко прозорци и само четири помещения на първия етаж, а в сутерена отглеждаха домашните животни, в това число прасета, две мулета и няколко кокошки. Покривът бе долепен до този на съседната къща.

Всъщност му бе трудно да си представи по-различен живот от лондонския от онова, което завари в дома на Киносян в Кайсери. Вместо големия лукс, с който бе свикнал на „Хайд Парк Гардънс“ 38, Крикор се намираше в сравнително малка къща, в която живееше толкова много народ, че понякога имаше чувството, че се намира на площад, ограден от стени. Свободата в британската столица контрастираше на тесните граници на това парче земя, забутано някъде из Османската империя, където арменците бяха малцинство и трябваше да живеят според турските закони. Беше им забранено дори да говорят на собствения си език, а жените можеха да излизат на улицата с покрито лице и винаги придружени от мъж, за да не обиждат мюсюлманите. Що за разбирания, помисли си Крикор. Не се учудваше, че Османската империя е просякинята на Европа.