Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

След известно време Роби отби по покрита с чакъл алея, от двете страни на която се издигаше стена от борове, а земята под тях беше пожълтяла от сухи иглички. В самото й начало имаше табела, предупреждаваща, че не е препоръчителна за хора без работа.

Не след дълго спря пред масивен портал, охраняван от двама мъже с камуфлажни дрехи и МР5 в ръце. Те старателно претърсиха колата и провериха валидността на поканата му. После стоманеният портал бавно се плъзна встрани да го пропусне.

Комплексът беше едноетажен, простиращ се на голяма площ. Приличаше на добре финансиран общински колеж.

Той паркира, приближи се до входната врата и натисна звънеца. Отвори му жена в строг тъмносин костюм с панталон, на чийто колан беше окачена служебна карта. Забелязала вниманието, с което Роби оглежда ламинираната карта, жената поклати глава.

— На ваше място не бих се опитала да запомня данните.

— Никога не го правя — отвърна Роби.

Въведоха го в стерилно помещение, наподобяващо кабинет за прегледи. Жената старателно затвори вратата след себе си. Заключването най-вероятно беше автоматично. Роби реши, че едва ли е желателно да се разхожда из коридорите без придружител.

Минута по-късно в кабинета се появи друга жена. Слаба, наближаваща четирийсетте, с прибрана на тила тъмна коса, очила и ярко червило. Беше облечена в бяла лекарска престилка.

— Аз съм доктор Карин Минън, господин Роби — представи се тя. — Информираха ме, че сте получили наранявания.

— Нищо сериозно — отвърна Роби.

— Къде са?

— На ръката и бедрото.

— Съблечете се и легнете на масата, ако обичате.

Докато Роби събличаше якето, ризата, панталона и обувките си, жената се зае да подготвя някакви инструменти. После седна на стол с колелца и се плъзна към масата за прегледи.

— Според вас тези изгаряния не са сериозни, така ли? — вдигна вежди тя.

— Все пак съм жив.

Доктор Минън продължаваше да разглежда пораженията по тялото му.

— Предполагам, че стандартите ви са по-различни от тези на обикновените хора — каза тя.

— Сигурно — сви рамене той.

— Сам ли почистихте раните?

— Да.

— Добре сте се справили — отбеляза тя.

— Благодаря.

— Но все пак се нуждаят от допълнителна обработка.

— Затова съм тук.

— Ще ви дам лекарства срещу инфекцията и ще ви направя една инжекция.

— Както намерите за необходимо — кимна той.

— Вие сте добър пациент. — Нима тук имате и

други?

— Не — отвърна Минън. — Но все пак съм работила и на други места.

— Къде например?

— В Травматологичния център, който се намира в Югоизточен Вашингтон.

— Значи сте виждали доста огнестрелни рани.

— И още как! — рече тя. — Между другото, вие също сте получили своя дял… — Очите й се плъзнаха по двата белега на тялото му, а показалецът й докосна този на ръката. — Деветмилиметров?

— Три пет седем магнум — уточни той. — За щастие, стрелецът използваше един доста стар модел, който засече втория път. Иначе ние с вас едва ли щяхме да си приказваме в момента.

— Често ли имате късмет в работата си? — стрелна го с поглед тя.

— Почти никога.

— Защото не става въпрос за късмет, нали?

— Почти никога — повтори той.

Почистването и бинтоването на раните отнеха близо час.

— Къде да ви сложа инжекцията? — попита тя. — В ръката или в бедрото? Мястото ще е изтръпнало няколко дни…

Роби веднага вдигна лявата си ръка.

— Да разбирам ли, че стреляте с дясната? — попита лекарката.

— Точно така.

Тя заби иглата в ръката му и натисна буталото на спринцовката.

— Във фоайето ще ви чака флакон с таблетки. Спазвайте указанията и няма да имате проблеми. Но наистина сте извадили късмет, защото сте се отървали на косъм от присаждане на кожа.

— Слава богу.

— Предполагам, че няма да ви видя отново.

— Тук правите ли аутопсии? — попита той.

— Не, защо? — изненадано го погледна тя.

— Значи едва ли ще ме видите отново — кимна Роби и започна да се облича. — Ще ми покажете ли къде трябва да отида от тук?

— Друг ще свърши тази работа — отвърна лекарката. — Аз имам доста ограничен достъп в сградата.

— Доволна ли сте от работата си?

— А вие? — изстреля в отговор тя.

— Всеки ден си задавам този въпрос.

— И какъв е отговорът?

— Променлив, в зависимост от деня.

Тя му подаде визитка.

— Това са телефоните ми. Изгарянията са сериозна работа, затова карайте полека. На ваше място бих ограничила тежките физически упражнения, пътуванията и… — Жената срещна погледа му и млъкна. — Това са невъзможни неща за вас, нали?