Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Здрави нерви. Много хора си въобразяват, че ги имат, но почти всички грешат.

— Ти ги имаш, Роби.

— И слава богу, защото съвсем скоро ще ми потрябват.

Обратното пътуване в този час на денонощието му отне едва трийсетина минути, които обаче му се сториха като трийсет часа.

Главата му бучеше.

Това, което беше казал на Тъкър, и онова, което Тъкър му беше казал, се смесваше в главата му като рядка супа. Изобщо не знаеше какво да мисли за срещата си с директора на ЦРУ.

Есемесите на Рийл го убедиха, че тя работи сама. Това беше точно в нейния стил. Не можеш да изпуснеш противника си, а след това да добавиш, че това почти те радва. Беше ясно, че по този начин се опитва да влезе в мислите му. Намеците за доброто и злото и съветите да си пази гърба бяха демонстрация на класическата техника на манипулирането, целяща да разколебае вярата му в успеха на мисията и доверието му в хората, с които работеше. Беше много добра — в това нямаше никакво съмнение.

Двамата с нея бяха плод на една и съща система, оставила едни и същи следи в професионалния им живот. Но иначе бяха различни. Роби никога не би помислил да изпрати имейл или есемес на опонента си. Обикновено избираше по-директния подход. Не знаеше дали това е особеност на пола, важното беше, че различията са налице.

Възможно бе Рийл да се е променила. Но може и да си бе останала същата.

Стигна до блока, в който живееше, вкара колата в подземния паркинг и взе асансьора. Горе огледа коридора за нещо необичайно, а след това отключи и набра кода на алармата.

Зареди кафеварката, намаза си филия с фъстъчено масло и мед, след което седна на стола до прозореца в дневната и се загледа в дъжда, който отново плющеше и със сигурност допринасяше за задръстванията в настъпващия час пик. Трафикът в този град беше отвратителен дори в слънчево време, да не говорим за дни като днешния, когато валеше като из ведро.

Той бръкна в джоба си и извади бялото листенце, което се беше разпаднало още повече, но все пак беше там. Искаше да разбере предназначението му, тъй като го беше открил и на двете местопрестъпления.

Веднъж можеше да бъде случайно. Втори път означаваше модел.

Ако Рийл бе оставила това, значи имаше причина.

Наля си втора чаша кафе, седна зад бюрото и включи лаптопа.

Животът на Дъг Джейкъбс започна да тече на екрана.

За лаика този живот можеше да представлява интерес, но не и за хора като Роби. Джейкъбс бе работил като анализатор, а след това и като наблюдаващ агент. Никога през живота си не беше стрелял в защита на родината. И до насилствената си смърт не беше получавал никакви наранявания.

Беше ликвидирал не един и двама — от разстояние, използвайки хора като Роби, които реално да натиснат спусъка. В това нямаше нищо лошо. За изпълнение на своята мисия хората като Роби се нуждаеха от помощници като Джейкъбс.

Джейкъбс беше работил с Рийл при пет различни случая в рамките на три години. Без никакви проблеми, без засечки. Всички мишени бяха елиминирани, след което Рийл успешно се бе оттегляла, готова за следващата мисия.

Роби се съмняваше, че двамата се бяха виждали лице в лице. В документите липсваха свидетелства за подобна среща. Това беше нормално. И той не се беше срещал със своите наблюдаващи агенти. ЦРУ издигаше истинска китайска стена около оперативните си работници. Колкото по-малко хора се познаваха помежду си, толкова по-малко сведения можеха да бъдат изтръгнати от тях с психологическа обработка или изтезания.

Роби пренебрегна всички данни от личния живот на Джейкъбс. След като бе убит от Рийл, причината се криеше в неговия професионален живот.

Много успешни мисии. Никакви проблеми. После тя го прострелва в гърба в момент, в който би трябвало да е в Близкия изток, за да ликвидира неудобна за Америка политическа фигура.

Той не успя да открие нищо особено в данните за Джейкъбс и отвори далеч по-обемистото досие на Джим Гелдър.

Дългогодишна кариера на държавен служител, започнала във военния флот и преминала в сферата на разузнаването. Беше се издигнал бързо и мнозина го бяха виждали като наследник на Еван Тъкър — разбира се, стига президентът да не решеше да направи политическо назначение, слагайки на поста някой кариерист от Капитолия, който си няма понятие от разузнаване.

Еван Тъкър беше лицето на ЦРУ пред обществеността, доколкото то изобщо имаше такова. Беше доста по-сръчен от предшествениците си, но в оперативно отношение именно Гелдър играеше ролята на централен нападател.