Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

След изстрела Рийл просто беше изчезнала. Стопила се бе във въздуха като дим. Това не можеше да се случи просто ей така. Трябваше да го е планирала.

Отмести очи към храстите около дървото. Забеляза го едва при повторния оглед. Наведе се и го взе в ръка. Беше бяло и готово да се разпадне. Вдигна го под носа си и долови уханието.

Мислено се върна към къщата, откъдето беше застрелян Джейкъбс. Същата работа.

Пусна находката в джоба си. Нямаше намерение да я остави на полицията. В случая ченгетата не бяха негови съюзници.

Огледа се. Четирите посоки предлагаха хиляди потенциални пътища за изтегляне. Рийл бе имала голям избор.

Телефонът му звънна.

Надяваше се, че отново е Синия, може би най-после решил да обясни на Роби защо се държи толкова неадекватно.

Но не беше той.

Беше есемес от Джесика Рийл.

Нищо лично.

Роби се втренчи в двете думички, изписани на малкия екран. После очите му се разшириха при следващите:

Част от мен се зарадва, че успя да се справиш.

Без да се замисля, той набра отговора.

Коя част?

Тя не отговори на въпроса, но следващият текст беше още по-изненадващ:

Когато нещата изглеждат прости, те обикновено не са такива. Доброто и злото, правилното и погрешното — всичко това зависи от онзи, който взема решенията. Опитай се да вникнеш в плана, Уил. И си пази гърба.

После телефонът му отново звънна. Този път не беше есемес от Рийл, а обикновено повикване.

— Роби — каза той.

— Трябва да се явите тук. Веднага.

— Кой се обажда?

— От кабинета на господин Тъкър.

Ясно, помисли си Роби. Бяха прихванали есемесите на Рийл, тъй като следяха телефона му след имейла, който беше получил от нея. Той е първият човек в агенцията и очевидно се чувства доста стресиран. Което е нормално.

— Да дойда в Лангли ли?

— Директорът си е у дома. Ще ви приеме там.

Пет минути по-късно Роби беше в колата си и пътуваше към Грейт Фолс, Вирджиния. Пътят беше тесен и изпълнен със завои, но това гористо и привидно затънтено предградие се обитаваше от най-богатите и влиятелни хора в страната.

Еван Тъкър живееше в дъното на уличка без изход. На петнайсет метра от дома му тя беше препречена от бетонно заграждение, в центъра на което имаше портал с повдигаща се врата, позволяващ преминаването на автомобилите само един по един. Къщата беше в колониален стил — масивна, с тухлени стени и покрив от кедрови шиндли. Беше разположена върху терен от поне двайсет декара, с басейн, тенис корт и горичка, заемаща половината площ.

Роби спря пред будката на охраната, намираща се встрани от заграждението. Там обискираха не само него, но и колата му, а след това провериха дали очакват визитата му. Наложи се да слезе от колата и да измине пеша разстоянието до къщата.

Очите му се спряха върху мрачното лице на един от пазачите.

— Много държа на това ауди — подхвърли с усмивка той. — Гледай да е тук, когато се върна.

Мъжът дори не се усмихна.

Прибраха му и пистолета, както очакваше. Това го накара да се почувства някак гол, докато крачеше към вратата на къщата.

Там имаше още пазачи, които отново се заеха да го обискират. Сякаш по краткия път до тук би могъл да се сдобие с друго оръжие. После му отвориха и го пуснаха в къщата.

Предположи, че въпреки сравнително ранния час директорът е на крак от мига, в който е научил новината, че са открили заместника му с дупка в челото.

На негово място и той би изгубил съня си.

Въведоха го в просторна, облицована с дърво библиотека. Книгите по рафтовете изглеждаха така, сякаш наистина бяха прочетени. Излъсканото подово дюшеме беше частично покрито с правоъгълен килим. Настолната лампа на бюрото в ъгъла беше запалена. На стола пред него седеше Еван Тъкър.

Беше облечен с тъмен панталон и бяла риза с навити ръкави. Колосаната му яка беше разкопчана, а на бюрото пред него имаше голяма порцеланова чаша.

Той покани Роби да седне и попита:

— Кафе?

— Да, благодаря.

Ескортът изчезна, вероятно за да изпълни поръчката. Роби се облегна назад и огледа човека, който ръководеше ЦРУ.

Изглеждаше по-стар от своите петдесет и четири години. Косата му беше посивяла, талията широка, а ръцете му бяха обсипани със старчески петна. Но лицето му беше това, което казваше всичко: набраздено от бръчки, с подчертана брадичка и торбички под очите, които изглеждаха като бездънни дупки. Напукани тънки устни, пожълтели и неравни зъби, които не се опитваше да скрие. Този човек едва ли има чести поводи да се усмихва, помисли си Роби. Такава му беше работата.