Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Сега обаче на нея й трябваше повече информация за него. Беше предположила, че ще възложат на него да я открие. Епизодът при хижата го потвърждаваше.

Рийл стана от леглото, проведе един телефонен разговор и започна да се облича. Дънки, пуловер, ботуши и суичър. Пистолетът беше в кобура на колана й. Ножът „Ка-Бар“ в кожен калъф бе прикрепен към лявата й ръка, скрит под ръкава на суичъра. Ако се наложеше, можеше да го измъкне за част от секундата.

Външният вид беше основният й проблем, въпреки че изглеждаше различно. Очите бяха навсякъде. Голяма част от Съединените щати и цивилизования свят се беше превърнала в една гигантска камера. Бившите й работодатели щяха да използват сложен софтуер за електронно наблюдение и огромна база данни с милиард лица, сред които да разпознаят нейното. И щяха да го вършат 24 часа в денонощието седем дни в седмицата.

При толкова много ресурси срещу себе си Рийл нямаше право на грешка. Беше си изградила надеждна защитна стена, но нищо не можеше да бъде перфектно. Всяка отбранителна линия във всяка война рано или късно биваше пробита. А тя не хранеше илюзии, че точно нейната ще е рядко изключение.

Рийл взе такси до едно от оживените кръстовища, откъдето тръгна пеша. Разходката продължи около трийсет минути, спокойна и сякаш безцелна. През това време обаче тя използваше всичките си умения, за да открие евентуалните си преследвачи. Вътрешният й радар бе постоянно включен.

Пристигна на мястото малко по-рано от предвиденото и се зае да наблюдава от разстояние. Ако нещо предстоеше да се случи, то щеше да стане именно тук.

Мъжът се появи двайсетина минути по-късно. Беше облечен с костюм и приличаше на бюрократ. Какъвто всъщност беше. В ръцете му нямаше обемист плик от кафява хартия. Това отдавна беше минало.

А аз съм достатъчно възрастна, за да си спомням това минало, помисли си тя.

Мъжът си купи вестник от автомата на тротоара. Стъклената вратичка с метална рамка изтрака, а мъжът провери дали е затворена добре. Рутинно действие, което не привлича вниманието.

После се обърна и започна да се отдалечава.

Рийл остана да гледа след него. Секунди по-късно тя се приближи до автомата, вкара няколко монети в процепа и отвори вратичката. Извади най-горния вестник и ловко прибра черната флашка, оставена от човека с костюма.

Това беше твърде старомодна процедура за получаването на дигитална информация. Доставчикът беше стар приятел, който й дължеше услуга, но все още не знаеше, че цялото разузнаване е хукнало по петите й. А решението на шефовете й да запазят в тайна малкото отклонение от служебните й задължения работеше в нейна полза. Това беше потвърдено от „задната вратичка“ в базата данни, която бе отворила преди доста време и която скоро щеше да се затвори окончателно. След което старите й приятели и колеги щяха да направят всичко възможно за физическото й ликвидиране. Засега обаче все още имаше достъп.

Рийл се обърна и започна да се отдалечава. Крачеше спокойно, но всичките й сетива бяха нащрек. Влезе в някакво заведение за бързо хранене и отиде в дамската тоалетна. Там извади флашката и я провери с миниатюрен уред, който трябваше да установи дали в нея не е включено и електронно устройство за проследяване. Старият приятел си е стар приятел, но в шпионския бизнес обикновено има само врагове или хора, които много скоро могат да се превърнат във врагове.

Флашката беше чиста.

Рийл се прибра в хотела по доста заобиколен път, използвайки такси, автобус и метро, а накрая и повървя малко. Два часа по-късно вече беше в стаята си, почти убедена, че действията й през последните три часа са останали незабелязани от хората, които я издирваха.

Изрита обувките си и седна пред бюрото. Отвори лаптопа и включи флашката. Информацията бързо изпълни екрана.

Информация за личния живот на Уил Роби. Или поне онази част от нея, с която работодателят му разполагаше. Някои факти вече й бяха известни. В общи линии животът му беше много близък до този, който водеше самата тя.

И двамата бяха израснали без семейство.

И двамата бяха самотници.

И двамата бяха поели по път, който бързо щеше да завърши с насилствена смърт, ако не бяха приели офертата да служат на страната си.

И двамата имаха проблеми с авторитетите.

И двамата предпочитаха да вървят по свой собствен път.

И двамата бяха изключително добри в работата си.

Никога не бяха претърпявали провал, но не бяха застраховани срещу него.