Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Кой ли ще го замести? — запита се Роби. Нима някой ще прояви амбиции да заеме поста на човек, отстранен по толкова брутален начин?

Роби започна отдалече, още преди Гелдър да се присъедини към ЦРУ след продължителна служба във флота. Горе-долу по това време бе започнал и стремителният възход в кариерата му. Човекът наистина изглеждаше безупречен. Роби усети как уважението му към него започва да нараства.

Стигна до края на досието и се облегна назад.

Защо го беше убила Джесика Рийл? Ако е било по лични причини, какви бяха те? До този момент Роби не беше успял да открие никаква връзка между двамата. Еван Тъкър бе подчертал, че Гелдър не е имал пряко участие в мисията за ликвидирането на Ахмади — разбира се, извън официалното й одобрение. А Роби не откри никакви доказателства за пряко или косвено сътрудничество между двамата.

Натисна няколко клавиша, за да затвори файла, но в същия момент зад прозорците тресна оглушителна гръмотевица и пръстите му случайно докоснаха още два-три клавиша. Страницата на екрана се преформатира, появиха се никому ненужните колонцифри и куп други служебни символи.

Ама че гадост!

Направи безуспешен опит да промени страницата, която обаче автоматично се беше превърнала в документ „само за четене“.

След няколко безуспешни опита да се отърве от този нов и напълно произволен формат очите му се сведоха към дъното на страницата. Там, с много блед шрифт, който го принуди да включи настолната лампа, беше изписана една дума, оградена в скоби.

[Изтрито]

Роби гледаше бледата дума с широко отворени очи, сякаш беше призрак.

По дяволите!

Върна назад досието на Гелдър, но само за да открие още двайсет и един пъти [Изтрито].

Натисна същите клавиши и върху досието на Джейкъбс. Тук изтриванията бяха деветнайсет.

Отпусна ръце и се облегна назад.

Беше очаквал известна цензура, но те очевидно бяха настроени по-радикално. Въпросните „те“ можеха да бъдат както няколко непознати хора, така и цялото Управление от Тъкър надолу.

Отвори официалното досие на Рийл, натисна същите клавиши и страниците се осеяха с бледата дума [Изтрито].

Искат от мен да разследвам този случай, но същевременно ми връзват ръцете и краката. На всичко отгоре ме излъгаха, че ще получа достъп до цялата история.

Грабна телефона с намерението да се обади на Синия, но се спря.

Синия се беше държал доста странно по време на последния им разговор. Беше настоял Роби да отиде при него с фалшивата загриженост за изгарянията му. Но му даде друг адрес и Роби веднага се запита дали изобщо става въпрос за изгарянията, които беше получил край хижата на Рийл.

Очевидно ставаше нещо.

Изправи се, пристъпи към прозореца и загледа дъжда, сякаш очакваше тоновете вода да прочистят мозъка му.

И това отчасти се случи.

Роби стигна до решението да отиде на срещата със Синия. Нямаше да споменава нищо за новото си откритие, заемайки изчаквателна позиция. Лесно щеше да разбере дали шефът му играе открито, или вече е на страната на други хора. Вчера това беше абсолютно немислимо. Също като току-що появилото се на екрана.

Но когато мислите му отново се насочиха към Джесика Рийл, нещата съвсем не бяха толкова ясни. В главата му се появиха съмнения. Много сериозни съмнения.

Нищо лично, беше казала тя.

Но Роби започваше да подозира, че нещата за тази жена определено са много лични. И ако наистина разсъждаваше в правилната посока, той трябваше да разбере защо.

Телефонът му зазвъня, докато изкарваше колата от гаража. Погледна дисплея и простена. Тя вече му беше звъняла много пъти, но той така и не вдигна, надявайки се, че най-после ще се откаже. Което, за негово съжаление, не се случваше.

Подчинявайки се на внезапен импулс, той натисна бутона за включване.

— Да?

— Роби! Какви игри ми играеш, да те вземат мътните?

Джули Гети звучеше по начина, по който беше разговаряла с него последния път. Леко раздразнено, леко недоверчиво. Или по-скоро силно раздразнено и много недоверчиво.

За което не можеше да я вини.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че когато някой ти остави двайсет и шест съобщения, най-вероятно иска да говори с теб.

— Е, добре, как върви животът ти?

— Гадно.

— Сериозно? — предпазливо попита Роби.

— Не, несериозно! Джеръм се оказа точно такъв, какъвто го показваше рекламата. Дори нещо повече. Имам чувството, че съм Хък Фин, завърнал се да живее при вдовицата Дъглас.