Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Той пое картичката.

— Благодаря ви за всичко.

Тя тръгна към вратата, после спря и се обърна.

— Желая ви късмет — рече. — Каквото и да означава това за вас.

В следващия миг вече я нямаше.

Чакането продължи не повече от пет минути.

После вратата се отвори.

На прага се появи Синия. Костюм, скромна вратовръзка, лъснати обувки, безупречно сресана коса.

Всичко изглеждаше наред, с изключение на лицето му, сковано от напрежение. Явно човекът си имаше проблеми.

Което означаваше проблеми и за Роби.

Джесика Рийл отново пое на път.

Тя не обичаше да се задържа на едно място.

Взе такси, а след това продължи пеша. Предпочиташе да ходи пеша. Когато човек използва такси, той неминуемо предава част от контрола на ситуацията в чужди ръце. А Джесика Рийл мразеше това.

Днес денят беше по-хладен. Дъждът дойде и си замина, но времето продължаваше да е мрачно и влажно. Тази влага обаче беше пронизваща.

Тя беше доволна, че си взе дългото палто. И шапката. А дори и слънчевите очила въпреки слабата светлина.

Колата се появи от далечния край на улицата. Беше последен модел ягуар кабрио в тъмнозелен цвят. Зад волана беше около петдесетгодишен мъж. С късо подстригана коса и посивяла брада.

Името на мъжа беше Джеръм Касиди. Беше преодолял влечението си към алкохола и други пороци, за да се превърне в самоизградил се милионер. Много бяха поуките, които човек можеше да извлече от личния триумф на този мъж.

Но Рийл се интересуваше повече от момичето до Касиди.

Четиринайсетгодишно, дребничко за възрастта си, с разрошена коса.

Когато колата спря и момичето слезе, Рийл видя, че носи протъркани джинси и евтини маратонки. Беше нарамила голяма раница, която сякаш тежеше колкото самата нея.

Джули Гети изглеждаше като обикновено градско момиче, което отива на училище.

Двамата си размениха няколко думи и ягуарът потегли.

Рийл знаеше, че Джеръм Касиди обича Джули Гети, както баща обича дъщеря си, въпреки че се бяха запознали наскоро.

Забравила за Касиди, тя насочи цялото си внимание към Джули.

Първата й работа беше да огледа района. Съмняваше се, че противникът може да планира толкова напред във времето, но човек никога не знаеше.

Не забеляза някой, който да наблюдава Джули. Беше сигурна в себе си и знаеше, че ако има такъв човек, тя ще го засече. Извади телефона си и направи няколко снимки на момичето и училището, към което се беше запътило.

Занятията щяха да приключат в три и петнайсет.

Вече знаеше, че Джули не се прибира с ягуара, а предпочита автобуса.

Което означаваше, че самата Рийл ще се върне тук в три и десет.

Тя изчака момичето да влезе в сградата, обърна се и забърза надолу по улицата.

Понякога убийците се връщат на местопрестъплението. Тази сутрин Джесика Рийл се готвеше да направи именно това. Но тя не се интересуваше от самото местопрестъпление, а от една определена личност, която щеше да бъде там.

Когато пристигна, установи, че периметърът на загражденията е стеснен и вече обхваща само двете сгради.

Тя отиде до близкото заведение, взе си вестник и кафе, след което излезе навън. Седна на една свободна пейка, разтвори вестника и отпи глътка от чашата си.

Жената се появи чак след един час. Рийл отдавна беше приключила с кафето и вестника. В момента просто седеше и се оглеждаше.

Изобщо не реагира на появата на жената.

Никол Ванс размени няколко думи с един от агентите си и подписа документа, който й поднесоха. После направи крачка назад и започна да оглежда изоставената къща, от която беше изстрелян смъртоносният куршум, убил Дъг Джейкъбс. Постоя така известно време, а след това се извърна към сградата, където беше приключил животът на Джейкъбс.

Рийл знаеше, че Ванс е много добра в работата си. Това означаваше, че отдавна е събрала всички веществени доказателства от двете сгради. Сега предстоеше да ги подложи на внимателен анализ, а след това да тръгне по следите на убиеца. Но нямаше да го открие. Не заради липса на професионални качества, а просто защото ченгетата никога не разкриваха извършителите на подобни престъпления.

Малко неща можеха да уплашат Рийл. Не се страхуваше нито от полицията, нито от ФБР. Нито от специален агент Ванс.

Но тя се страхуваше от бившия си работодател.

Изпитваше това чувство и по отношение на Уил Роби, но най-вече я плашеше вероятността да се провали в единствената мисия, която може би отразяваше истинската й същност.