Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Нямах друг избор.

— Ами ако започне да задава въпроси?

— Ще им отговоря по свой начин.

— Какво е следващото, което ще предприемеш по отношение на Рийл? — внезапно смени темата Синия.

— Ще проследя всяка нейна стъпка до момента на стрелбата. Но преди това трябва да имам отговор на въпроса дали сме сигурни, че тя е била тук, за да натисне спусъка. По записа разговора не може да се разбере, нали?

— Непосредствено преди изстрела Рийл запази мълчание и ние не чухме нищо от нея. Говореше само Джейкъбс. Но гласът й доказва, че е била замесена по някакъв начин.

— А предварително подготвената позиция на снайпериста в чужбина? — попита Роби. — Не изскочи ли нещо от там?

— Нищо. Получихме потвърждение, че е била видяна там, но два дни преди събитието. Това й дава предостатъчно време да се прибере и да застреля Джейкъбс.

— Нещо ново около Ахмади?

— Обикновените неща. Разбира се, премахнахме всички следи от снайперисткото гнездо.

— Планирате ли друг удар срещу него?

— Предполагам, че сега ще бъде свръхпредпазлив, ако е бил предизвестен за първия и е успял да го избегне. Може би ще видим лицето му чак когато бъде провъзгласен за новия лидер на Сирия.

— Не ми харесва, че Рийл притежава имейл адреса ми.

— И на мен — отвърна Синия.

— Имаме къртица, която я захранва с информация.

— Възможно е. Но също така е възможно тя да се е сдобила предварително с адреса ти.

— Как ще отгатне, че аз съм този, който ще тръгне след нея?

— Мотивирано предположение? — подхвърли Синия.

— Може би и в момента дебне някъде наоколо.

— Не ставай параноик, Роби.

— Да беше ми го казал преди няколко години. Сега вече параноята ми е безгранична.

— Накъде си тръгнал в момента?

— Да се подготвя за вечерята.

След тези думи Роби изключи телефона и натисна газта. Поглеждаше често в огледалото за обратно виждане, очаквайки да зърне Ванс, Рийл или екип убийци.

Не ставам параноичен, защото отдавна съм такъв, помисли си той. Кой би могъл да ме обвини?

Натисна газта още по-силно.

Всъщност имаше смисъл в изпращането на един убиец да ликвидира друг.

Ние говорим на различен език и гледаме на света по начин, който никой страничен човек не може да разбере.

Това обаче беше двустранен процес. Рийл би могла да го разбере само ако и той я разбираше.

Значи Рийл е мъртва.

Или аз.

Наистина беше толкова просто.

Или толкова сложно.

Джесика Рийл седеше на леглото в хотелската стая. Мокрият екип за джогинг лежеше в краката й. Беше гола и, приведена напред, разглеждаше пръстите на краката си. Навън дъждът плющеше здраво.

Капките чаткат като куршуми, но поне те оставят жив за разлика от оловото.

Тя разтърка с длан плоския си корем, твърд като камък вследствие на изтощителни упражнения и внимателно хранене, които нямаха нищо общо със суетата. Тази твърдост беше нейният генератор. Тлъстините забавяха движенията, а в нейния свят това беше фатално. Беше овладяла всяко бойно изкуство, което би й помогнало при ръкопашен бой.

Добрата физическа форма и бойните умения й бяха необходими, за да оцелее. Невинаги убиваше със снайпер. Понякога мишените бяха на крачка от нея и се опитваха да я ликвидират със същата ярост, с която тя се стремеше да ликвидира тях. Почти винаги бяха мъже, а това им даваше генетично физическо предимство.

Но въпреки това победителят винаги беше тя. До следващия път. В нейния занаят се губеше само веднъж. А предишните ти победи се обезсмисляха.

Най-много да те похвалят на погребението ти. Евентуално.

Поколеба се дали да не изпрати още един имейл на Роби, но се отказа. Щеше да е прекалено рисковано. Тя никога не подценяваше другите. Надяваше се, че телефонът й не може да бъде проследен, но Управлението имаше неограничени възможности в областта на електронните комуникации и можеше да намери начин да я засече.

И какво повече да му каже? Роби бе получил своята задача и щеше да направи всичко възможно да я изпълни.

А тя от своя страна щеше да направи всичко възможно да му попречи. В хода на този процес можеше да загине всеки един от тях, а може би и двамата. Такава бе природата на звяра. Нищо честно и благородно. Всичко бе позволено.

Рийл облече хотелския халат, прекоси стаята и измъкна телефона си от якето, окачено на вратата. Продължаваше да се удивлява на възможностите на тези устройства да ти кажат как да стигнеш до всяко място и да ти дадат иначе трудно откриваема информация за броени секунди.