Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Когато в детството ти се случи нещо потресаващо, то те променя завинаги. Сякаш част от мозъка ти изключва и отказва да узрее. Дори и като възрастен нямаш сили да се бориш с него. То просто остава в теб до последния ти ден. Няма терапия, която може да го излекува. Нищо не може да срути високата стена, която те огражда от всички страни.

Ръката й лежеше върху пистолета под възглавницата. Масичката продължаваше да затиска вратата.

Тази нощ щеше да спи добре.

Може би за последен път в живота си.

Роби седеше на маса с изглед към улицата и местеше поглед от витрината към телевизора над бара и обратно. Основната новина в емисията беше арабската среща на високо равнище, която щеше да се състои в Канада. Изборът на толкова отдалечено от въоръжените конфликти и бруталните терористични актове място очевидно беше направен с надеждата за постигане на по-скорошно примирие. „Целта на организираната от ООН среща е да се отвори нова страница на сътрудничество между държавите, които толкова дълго време воюват помежду си“, добави водещият.

— Желая ви успех — каза под носа си Роби.

После на екрана се появи реклама на хапчетата против импотентност „Циалис“: мъж и жена на средна възраст, излегнали се във вани на открито. Явно това беше някаква сексуална метафора, която той така и не можеше да схване. Ваните изчезнаха. На екрана се появи друг водещ, който започна да говори за предстоящото посещение на президента в Ирландия, където щеше да председателства симпозиум, посветен на международния тероризъм и борбата с него.

— И по този въпрос ви желая успех — промърмори Роби.

Отмести очи от екрана точно навреме за да зърне Никол Ванс, която бързаше по тротоара. Роби погледна часовника си. Беше закъсняла с петнайсетина минути. В движение си слагаше руж и червило, оглеждайки резултатите в огледалцето на портативен дамски комплект. Той отбеляза, че е сменила работните си дрехи с рокля и обувки на висок ток. Вероятно това бе причината за закъснението й.

За щастие, тя не го забеляза, докато прибираше кутийката в чантата си и се насочваше към входа на ресторанта. Повечето жени не обичаха да ги гледат, когато се разкрасяват.

— Отслабнал си — каза Никол Ванс, докато сядаше срещу него.

— А ти май си затрупана с работа — отбеляза Роби.

— Извинявай, че закъснях. Забави ме едно разследване.

Келнерът се появи да вземе поръчките им. Роби го изчака да се отдалечи, сдъвка парче солета и подхвърли:

— Нещо ново ли?

— Най-после нещо интересно — отвърна тя.

— Мислех си, че всичките ти случаи са интересни.

— Лошите обикновено са твърде очевидни. Нещата се свеждат до събиране на доказателства, а това бързо омръзва.

— Ще ми разкажеш ли кое му е интересното сега?

— Не мога да говоря за текущи разследвания, Роби, знаеш го. Освен ако не са те прехвърлили във ФБР и никой не се е сетил да ми каже. — Погледна го в очите и попита: — Е, пътувал ли си напоследък?

— Вече ми зададе този въпрос.

— А ти не ми отговори.

— Напротив. Казах ти, че попътувах малко.

— И по-точно?

— Защо се интересуваш от моите пътувания? — попита той.

— По света се случват интересни неща. Включително и в задния ни двор.

— Както винаги — кимна той. — И какво от това?

— Не съм в пълно неведение относно начина, по който си изкарваш хляба.

Роби погледна наляво, после надясно, след което закова очи в лицето на Ванс.

— Съжалявам — побърза да се извини тя. — Това не биваше да го казвам.

— Именно — кимна той.

— Разговорът пое в погрешна посока.

Роби замълча.

— Добре де, сбърках. Е, как я караш?

— Зает съм, също като теб. — Помълча малко и добави: — Няколко пъти мислех дати звънна, но все изникваше нещо неочаквано. Напоследък около мен е пълна лудница.

— Да ти призная, доста съм изненадана, че изобщо си се сещал за мен — каза тя.

— Защо? Нали се разбрахме да се чуваме?

— Оценявам това, Роби. Но твоята работа не предполага кой знае колко свободно време.

— Твоята също — отбеляза той.

— Много добре знаеш, че нещата са различни.

Питиетата пристигнаха и Ванс отпи глътка от чашата си.

— О, божествено е!

— Усещаш ли вкуса на лен?

— Всяко влакънце — усмихна се тя, поставяйки чашата си на масата.

— Чувството за хумор винаги помага — отбеляза той.

— Много хора ми го казват, но напоследък намирам все по-малко поводи да се смея.

— А това ни връща към тази вечер. Защо всъщност ме покани? Хайде, бъди откровена.