Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Децата му бяха още малки, но добре възпитани. Чакаше ги хубав живот, като този на баща им, който им служеше за пример. Той беше достатъчно популярен в своя избирателен район, за да бъде сигурен в победата си на поредните избори. От друга страна, ситуацията му позволяваше да не пилее твърде много време за набиране на средства за кампанията си и да насочи вниманието си към чисто политическите си амбиции в Конгреса. Да, общо взето, животът му беше напълно задоволителен.

Имаше само един проблем, но той беше достатъчно сериозен, за да засенчи всички позитиви. Отдавна съжаляваше, че се е присъединил към план, който заплашваше да излезе от контрол. А той, в качеството си на председател на Комисията по разузнаването, автоматично се превърна в основен играч на една грандиозна схема, която буквално му беше отнела дъха, когато го запознаха с нея.

Декър беше от старата школа, която по традиция вярваше в принципите на националната сигурност. И никой не можеше да разклати тази вяра. На 11 септември се намираше в Ню Йорк и видя с очите си рухването на Двете кули. Беше тичал по улиците заедно с хиляди обезумели хора, търсещи спасение от прахта, отломките и падащите от небето тела. Това обаче само затвърди неговата решимост никога да не позволи подобен ужас повторно да сполети страната му. Поне доколкото зависеше от него. Той действително бе направил много в желаната посока. Много повече от обикновените хора.

По тази причина прие да участва в този колосален план. При успех той със сигурност щеше да създаде правилен баланс на силите в света — по начин, който щеше да осигури траен мир. Декър го възприемаше като огромен риск в своята кариера, но и като цел, за която си струваше да рискува. Започна със задкулисна дейност, свързана главно с оторизиране на действия, свързани с пренасочването на нужните хора, оборудване и финансови средства. Това не беше особено трудно, тъй като Комисията по разузнаването по принцип работеше в условия на секретност — от отпускането на финансови средства до устно инструктиране на участниците в съответните операции. Всичко това му предлагаше прекрасни възможности да подпомага реализацията на големия план. Той се гордееше, че се е превърнал в част от него. И се чувстваше като истински патриот, особено когато ставаше свидетел на гибелта на млади и смели американци в различни точки на света — най-често убивани от хората, които те защищаваха с всички средства, а едновременно с това ги обучаваха да се предпазват и сами. Но това беше потресаващо и не биваше да продължава до безкрайност.

За беда, нещата не се развиваха гладко. Проблемите започнаха почти веднага. Партньорите му в начинанието, и най-вече Сам Кент, умееха да се справят с тях далеч по-добре от него. За разлика от Декър те отдавна бяха свикнали с грешките, водещи до отнемането на човешки живот. Но той се плашеше от тези грешки. И колкото повече ставаха те, толкова по-силен беше страхът, който го обземаше.

Тази вечер бе излязъл да разходи кучето просто за да прогони неспокойните си мисли, макар и само за няколко минути. Но не успяваше, дори веселият Бруин, който го подканваше да си поиграят, не можеше да го разведри.

Най-много се страхуваше от Кент. Когато чу, че е ликвидирал потенциален убиец, той изобщо не се усъмни в думите му. Защото наистина го беше ликвидирал. Това беше предупреждение за самия Декър. Да не си играе с огъня.

Декър всъщност нямаше никакви намерения да си навлича гнева на такива хора. Защото беше виждал с очите си на какво са способни. Като председател на Комисията по разузнаването, разполагаше с далеч повече информация за провежданите секретни операции в сравнение с обикновените конгресмени.

Той знаеше за съществуването на Отдела за секретни мисии към ЦРУ, който използваше уменията на хора като Джесика Рийл и Уил Роби. Знаеше колко са добри в онова, което вършеха. Бяха му докладвали за техните операции, бяха му показвали снимки на труповете, останали след тях.

Телефонът му иззвъня.

Погледна дисплея и простена. Беше той.

Декър се поколеба дали да вдигне, но в крайна сметка реши да приеме обаждането. От страх.

После самочувствието му започна да се възвръща.

Все пак беше председател на една от най-важните комисии във Вашингтон. Разполагаше с лостове за влияние, разполагаше с власт. Спокойно можеше да предложи и по-груба игра на тези хора.

Натисна бутона.

— Ало?

— Трябва да се видим — каза Сам Кент.