Стив Берри - Загадката Колумб

— Толкова по-добре — сви рамене той. — В такъв случай няма да имаш проблем да влезеш в катедралата и сама.

Тя учудено го погледна.

— Не мога да дойда с теб. Това само ще усложни нещата. Проблемът е между вас тримата. Баща ти идва за теб, а Саймън знае, че ние те държим.

— Казал си му?

— Не аз, други са му казали.

Тя пожела да узнае кои са тези други. За кого работеше този човек?

Брайън оглеждаше оживения площад. Погледът й се насочи нагоре, към южната кула на катедралата, която приличаше на устремена към небето и внезапно замръзнала водна струя. Покривът беше покрит с жълти и черни керемиди. Това беше позната гледка, на която многократно се беше наслаждавала от апартамента си, разположен съвсем наблизо. Недовършената северна кула придаваше на катедралата типичния вид на нещо, по което все още има да се работи. В главата й се появи една мисъл на Гьоте: Архитектурата е замръзнала музика.

Брайън извади мобилния си телефон и натисна един бутон. Проведе кратък разговор на иврит, който Але разбра почти изцяло. Беше изучавала езика както в колежа, така и в началното училище, но реши да не се издава. От разменените реплики разбра, че негов човек е заел позиция на южната кула, достъпна за туристите срещу дребна такса. Самата тя го беше правила много пъти, защото гледката си заслужаваше. Интересно защо този човек се стараеше да я убеди, че Закария представлява заплаха, но същевременно отказваше да бъде откровен с нея.

И защо говореше на иврит? Кой бе той?

Брайън прибра телефона и леко кимна.

— Време е да влезеш вътре.

Закария се наслаждаваше на интериора. Издължените лъчи на следобедното слънце пронизваха гората от колони, зад които беше олтарът. В светлината им се въртяха микроскопични златисти прашинки, които сякаш танцуваха под звуците на органа. Скулптурите край стените приличаха на мълчаливи стражи. Витражите на издължените прозорци грееха в разноцветни отблясъци. Християните знаят как да украсяват своите храмове, призна той. Синагогите също са изографисани, но не с човешки образи, тъй като това би се възприело като идолопоклонничество. Той често беше мислил за контраста между тази умишлена простота в двата свещени еврейски храма, които открай време съперничеха по разкош на всичко, родено от християнството.

Но тях отдавна ги нямаше. Сринати до основи. Поругани и ограбени.

Видът на сгради като „Свети Стефан“ винаги му причиняваше болка. Тази тук бе построена преди осемстотин години, бе разрушена почти до основи през последните дни на Втората световна война, а след това бе възстановена изцяло, при това само за седем години. Подобни факти само засилваха решителността му.

Влезе вътре сам. Роча чакаше отвън, готов да проследи Сейган и дъщеря му веднага след като напуснат катедралата. Те нямаше да се измъкнат живи от Виена. Беше крайно време да приключи с тази фаза на операцията и да премине към следващата.

Туристически групи обикаляха наоколо. Денят си отиваше, но тук беше отворено до десет вечерта. Може би това беше причината за избора на Сейган. Но откъде би могъл да го знае? През последните седем години не беше правил почти нищо друго, освен да страда, затънал в собствения си позор. Смазан, пречупен. Въпреки това беше реагирал във Флорида. Кой би могъл да го обвини? Всеки би реагирал, когато единственото му дете е в опасност.

Един въпрос продължаваше да се върти в главата му. Как би реагирал Сейган, ако знаеше истината?

Том чакаше пред ниска постройка, долепена до южната кула. Табелата до вратата я идентифицираше като „Параклис на св. Екатерина“. От тук можеше да наблюдава западния портал, целия неф и главния олтар.

Не след дълго забеляза Закария Саймън, който подмина амвона и бавно продължи към олтара. Благодарение на Ина беше влязъл през една малка врата в северния край, която не беше достъпна за широката публика. Стана това, което беше очаквал — тя имаше връзки навсякъде и още от кафенето се обади на директора за връзки с обществеността на Виенската епархия. Историята, която му предложи, беше проста: приятел от Америка, известен писател, иска да разгледа „Свети Стефан“, без да привлича вниманието. Възможно ли е да влезе в храма от друго място, а не през главния портал? Човекът откликна с готовност и това позволи на Том да пристигне по-рано от уговорения час и да остане незабелязан.

Един бърз оглед беше достатъчен. Вътре имаше около стотина души. Проблясваха светкавици, музиката на органа се губеше в човешката гълчава. Катедралата изглеждаше внушително. Римските зидове бяха изградени от черни и червеникави камъни, който приличаха на огромни висящи гоблени. Той изпита възхищение от работата на древните майстори, построили нещо толкова уникално. И лека завист към търпението и енергията, които бяха вложили. Собственият му свят беше съвсем различен: вечно бързане, липса на време за каквото и да било, френетична гонитба на сроковете. Това лудо темпо продължаваше да му липсва.