Стив Берри - Загадката Колумб

Том напусна площада и потъна в околния лабиринт от тесни улички. Дори след десет години не беше забравил мястото. Ориентацията беше качество, което винаги му беше помагало. Имената забравяше, но лицата и сградите помнеше с години. Кафенето беше сред любимите му във Виена — тук се събираха много местни журналисти и чуждестранни кореспонденти. Бутна стъклената врата. Вътрешността на заведението не беше променена. Почти веднага зърна и познатото лице сред посетителите.

— Прекрасна, както винаги — подхвърли на английски той, докато се приближаваше.

— А ти си все така галантен — отвърна Ина.

Наближаваща четирийсетте, с яркоруса вълниста коса, стигаща до раменете, тя имаше безупречно чисто лице и бледосини очи. Времето беше пожалило и дребната, но стегната фигура, чиито извивки му бяха до болка познати. Двамата бяха добри колеги и приятели, но нищо повече. Жената беше омъжена и се радваше на здраво семейство. Бе й позвънил от Братислава. Тя веднага прие да се срещнат, въпреки че не се бяха виждали от много години.

— Имам нужда от помощ, Ина. Затънал съм в голяма бъркотия и се надявам да ми помогнеш, защото нямам никакво време.

— Ти никога не си имал време, Томас — отбеляза Ина. Тя беше сред малцината, които го наричаха така.

— Дъщеря ми има неприятности тук, във Виена, и трябва да й помогна. Но за целта ще имам нужда от теб.

— Как я караш? — подхвърли тя с очевидното намерение да смени темата. Той й позволи това, защото изглеждаше искрено загрижена.

— Зле, Ина. Но се справям.

— Ти си най-добрият репортер, когото познавам. Потърсих те да ти го кажа, но не успях да се свържа с теб.

— Предпочетох да изчезна, докато бурята премине.

— Предполагам, че не ти е било лесно. Ти имаш приятели, Томас, които те уважават и които дори за момент не повярваха на всичко онова, което се изписа за теб.

Стана му приятно от тази демонстрация на лоялност, но не можеше да забрави, че малцина бяха издигнали глас в негова подкрепа.

— За мен Томас Сейган си остава почтен колега и приятел — добави тя.

Той се усмихна. Отдавна не беше чувал подобен комплимент.

— В момента притискам хората си — точно както ти ме притискаше, когато правехме съвместни репортажи. Не съм забравила нищо от онова, на което си ме учил.

Преди десет години тя беше част от екипа на международния отдел на „Курир“ и двамата бяха работили заедно в района на Близкия изток. Беше страхотен организатор, освен това притежаваше талант за кратките и ясни материали. Още тогава той беше убеден, че от нея ще излезе отличен редактор.

— Сериозни ли са неприятностите на дъщеря ти?

— Страхувам се, че да. Ние с нея не сме особено близки, но трябва да й помогна.

— Разбира се, че трябва. Нали ти е дъщеря.

— А твоите добре ли са? — попита той. Доколкото си спомняше, тя имаше две деца.

— О, вече пораснаха. Едната има всички шансове да стане добър репортер.

Чувстваха се добре заедно, както преди години. Може би грешеше, поставяйки под общ гаден знаменател всичките си някогашни приятели. Хрумването да я потърси беше наистина добро.

— А сега ми кажи с какво точно мога да помогна на дъщеря ти, Томас — наведе се над масичката тя.

Камбаните на „Свети Стефан“ отбелязаха пет следобед. Але и Брайън се приближиха към главния портал от западния край на площада.

— В момента Саймън не представлява проблем — подхвърли Брайън. — Той те иска вътре, за да те покаже на баща ти. Неприятностите ще започнат, след като получи онова, за което е дошъл.

Тя се чувстваше зле. Ролята на примамка решително ней харесваше.

— Ще се опитам да ви измъкна от тук, преди Саймън да предприеме следващия си ход — добави Брайън. — Няма съмнение, че ще го направи. Въпросът е само къде и кога.

Наоколо цареше оживление. Намираха се в сърцето на Виена все пак. Монументалността на катедралата се подчертаваше от ниските и добре поддържани сгради наоколо. От площада започваха две от най-оживените градски улици със скъпи бутици и кафенета. Очите й се спряха на масичките пред близкия ресторант, където струнен квартет свиреше Брамс. Ноздрите й потрепнаха от аромата на печено пиле, който долиташе от съседния снекбар. Беше й абсолютно невъзможно да определи къде може да се крие опасността.

— Разчиташ ли на помощ? — подхвърли тя.

— Работя сам.

— Но при първата ни среща имаше и помощници.

— Тогава ми трябваха — стрелна я с поглед той.

— Вероятно си даваш сметка, че може би грешиш за Закария.