Стив Берри - Загадката Колумб

Але реши да не настоява повече и започна да си събира багажа.

Преди месец бе долетяла от Испания със съвсем малко дрехи, защото не очакваше да остане дълго. Летният й гардероб не беше много подходящ за Австрия и Закария я заведе на пазар. Почувства се неудобно от щедростта му, но той я увери, че това е най-малкото, което може да направи за нея.

— Приеми го като компенсация за важната работа, която свърти.

— Нищо не съм свършила.

— Грешиш. Свърши страхотна работа.

Този виенски ден със Закария й напомни за един друг, когато беше само на единайсет. Останал по някакво чудо у дома, баща й я беше завел в мола. Учебната година започваше след две седмици и той прояви желание да й купи някои нови дрехи. Дълго време обикаляха магазините, в които тя изпробва купища дрехи. В крайна сметка си тръгнаха с няколко добре напълнени торби.

Беше един от магическите дни, които щеше да помни цял живот. Баща и дъщеря. Какво се случи с тях? Как бе възможно нещо толкова естествено да стане толкова грозно?

Не й се искаше да го мрази по задължение, но в крайна сметка реши, че трябва. Това беше нейният начин да покаже, че е наранена — просто лошите спомени бяха много повече от добрите. Тя наистина не харесваше баща си и не му се доверяваше. А Закария? Не само го харесваше, но и нямаше причини да се съмнява в него.

Тя поклати глава и продължи да подрежда багажа си.

Бене се почувства доста разстроен след неочакваната среща с вдовицата на Фелипе. Със сигурност щеше да запомни погледа й — далечен и едновременно с това пронизителен. Но предателството на Фелипе за малко не бе провалило цялата операция. Ако беше разчитал само на информацията от един двоен агент, със сигурност нямаше да узнае нищо за плановете на Саймън. Слава богу, че не беше допуснал тази грешка. Отдавна беше разбрал стойността на добрия шпионин — най-вече на онзи, който може да бъде пряк свидетел на всичко. Въпреки това не беше сто процента сигурен какво търси Саймън. По всяка вероятност тайната златна мина на Колумб.

Но все още не знаеше дали е така.

Надяваше се, че документите, които откри в къщата на Фелипе, ще дадат отговор на много въпроси. За дешифровката им потърси човек, на когото имаше пълно доверие — един от малкото останали.

Лимузината измина няколко километра на изток от Спениш Таун, измъкна се от ужасния трафик на Кингстън и се насочи към Западноиндийския университет — най-престижното учебно заведение в Ямайка. Самият той беше завършил образованието си тук и си спомняше с добро чувство за кампуса, въпреки че оттогава бяха изминали почти двайсет години. За разлика от повечето си приятели, които се включиха в различни банди или просто останаха безработни, той избра доброто образование. Не беше най-примерният студент на света, но за радост на майка си учеше с огромно желание. Най-много обичаше историята. Навреме си даде сметка, че заради петното, оставено от баща му, никога няма да стане политически лидер, но това не пречеше да бъде различен от останалите. В момента притежаваше или контролираше близо четвърт от членовете на националния парламент и неколцина министри. Те охотно приемаха не само парите му, но и приятелското му отношение. Ямайка беше разделена на четиринайсет области, а той имаше влияние в онези от тях, които имаха отношение към бизнеса му. Постепенно спечели уважението както на богатите, така и на обикновените хора. Освен това всички се страхуваха от него — нещо, което в никакъв случай не беше излишно.

Пазачът на портала усмихнато махна с ръка. Човекът, с когото имаше среща, го чакаше край игрището за ръгби, на което се провеждаше разгорещен мач от вътрешното първенство. Бене обичаше тази игра и като студент редовно участваше в мачовете. Днешният отбор водеше в класацията на студентската лига. Това се дължеше отчасти и на него в качеството му на основен финансов благодетел и спонсор както на учебната част, така и на спорта.

Професор Трей Холибъртън беше декан на Факултета по история и археология. Русокос мъж с квадратно лице, тънки устни и умни очи, той не беше родом от острова, но отдавна беше приел Ямайка като свой втори дом. Бене се запозна с него на студентския празник преди няколко години и двамата постепенно станаха близки приятели. Подобно на повечето членове на управата, и Холибъртън беше наясно с репутацията му, но това беше без значение за него. В крайна сметка Бене никога не беше арестуван, а още по-малко съден за някакви закононарушения. Всичко се базираше на слухове, но без никакви доказателства. На практика университетът харесваше парите на Роу, а той им ги даваше с удоволствие.