Стив Берри - Загадката Колумб

— Ще трябва да ми се довериш — добави той.

В очите й нямаше нито гняв, нито омраза. Само страх. Сърцето му се сви. Той пристъпи към нея.

— Първият камък е номер три.

Тя не помръдна.

— Заедно можем да го направим — умолително прошепна той.

Але най-после се отърси от сковаващия я ужаси прие предизвикателството. Тя бавно кимна и се стегна. Беше осъзнала, че няма смисъл да спори. Той гледаше как навлиза във водата, дълбока едва трийсетина сантиметра. Предпазливо опипваше с крак немаркираните камъни. Не след дълго достигна групата, отбелязана с цифри.

Стъпи върху номер 3, който издържа тежестта й, точно като тази на Роча.

Саймън отстъпи назад с пистолет в ръка, готов да застреля всеки, който се приближи към него. Том улови погледа на Роу и разчете посланието в блестящите му черни очи. Не може да убие и тримата едновременно. Все някой от нас ще го докопа. Поклати глава. Още е рано. Нито Роу, нито Кларк подозираха какво знае. Посланието на дядо му беше много специфично. Бе настъпил моментът да разбере дали го е разчел правилно. С помощта на астролаба беше открил, че петте числа водят към шестото, което не означаваше непременно, че числото, маркиращо пещерата върху картата, предлага и безопасно преодоляване на водната преграда. Беше напълно възможно то да съдържа още един, последен капан. И да се окаже нещо като непреодолима пречка.

Дълбоко в душата си изпитваше увереност, че е на прав път. Надяваше се да е така. От това зависеше животът на дъщеря му.

Краката на Але трепереха. Беше изпитвала страх и преди, но никога толкова силен.

Продължаваше да се промъква напред, като следваше указанията на баща си, изречени на висок глас. До тук беше стигнал и Роча. В момента стоеше върху камък номер 19, където бандитът беше чакал шестото число.

Дишането й беше плитко и разпокъсано. От твърдата скала я деляха поне седем-осем метра дълбока тиня. Погледна надолу и преброи деветнайсет камъка, маркирани с цифри. Други десетина бяха чисти. Двайсетият липсваше. Бе потънал заедно с Роча. Смъртта му изобщо не я беше развълнувала. Сега ставаше въпрос за нейния живот.

— Изброй на глас числата, които виждаш — обади се баща й.

Том слушаше внимателно какво му казва Але. После погледна Роу. От изражението на лицето му беше ясно, че го е разбрал.

Бъди готов. Още малко.

Бене се питаше дали Сейган наистина знае кое е шестото число. Беше насърчил дъщеря си да поеме напред, защото нямаше друг избор. При отказ Саймън със сигурност щеше да я убие. Франк Кларк стоеше до него и мълчеше. Саймън не ги изпускаше от очи. Ако жената в езерото успееше да се добере до отсрещния край, Саймън щеше да ги избие. В това нямаше никакво съмнение. Вече щеше да разполага с всичко, което му трябваше.

Тогава защо да не действаме още сега, веднага? Франк сякаш прочете мислите му.

— Още не — едва чуто прошепна той.

Але правеше върховни усилия да овладее треперенето си. Дали баща й наистина знаеше числата, които щяха да я отведат до отсрещния бряг? Как се случи така, че повери живота си на човек, когото беше ненавиждала през последните десет години? Дали не беше сбъркала с него, както сбърка със Закария Саймън? Обзе я чувство на срам, което обаче беше крайно недостатъчно, за да прогони ужаса от душата й. Една погрешна стъпка и беше мъртва.

— Да бъдем наясно — подхвърли Том и хвърли кос поглед към Саймън. — Не ти, а аз съм левитът.

— Невъзможно — поклати глава Саймън. — Ти дори не си евреин. Сам си го призна.

Том пренебрегна обидата и се концентрира върху чутото от Але. Все още не беше обявила номер 56 — шестото число, до което беше стигнал с помощта на древния навигационен уред. В замяна на това обаче беше споменала наличието на камъни с номера 5 и 6, които бяха част от маркираните деветнайсет.

Нещата се изясняваха. Ето я последната предпазна мярка. Саки беше разделил последното число на съставните му части. Единственото смислено решение. Напълно в стила на Марк Идън Крос, известен с изключителна предпазливост и здрав разум.

Той отново насочи вниманието си към езерото.

— Пет и шест — подвикна на Але той. — Използвай ги едновременно. Само по този начин ще стигнеш до брега.

— Виждам ги — обяви миг по-късно Але. — Първият е пет, след него има няколко немаркирани камъка. Шестицата е съвсем близо до отсрещната скала.

— Това е пътят — подвикна баща й.

— А ако грешиш?

— Не греша.

Тя хареса решителността, с която бяха изречени тези думи, но не беше сигурна дали е предназначена за нея или за Саймън. Продължаваше да стои на място, вцепенена от ужас. Кракът й просто отказваше да се отлепи от последния камък. Върху него се чувстваше в безопасност. Защо да продължава напред? Може би беше време да се върне обратно.