Стив Берри - Парижка вендета

— Кой е той? — пожела да узнае тя.

— Лорд Греъм Ашби.

Англия

Ашби се върна в Сейлън Хол, където го чакаше късен обяд. Бащиното му имение беше класическа крепост, разположена сред двеста и четирийсет декара гъста гора. Фамилията Ашби го притежаваше от 1660 г.

Той влезе в трапезарията и зае обичайното си място в северния край на голямата маса, точно под портрета на своя прадядо, шестия херцог Ашби и близък довереник на кралица Виктория I. В студения декемврийски въздух зад прозорците танцуваха първите снежинки, които, както се надяваше Ашби, бяха прелюдия към коледния сняг.

— Чух, че си се прибрал.

Той вдигна глава. Каролайн беше облечена в дълъг копринен пеньоар, през процепа на който се мяркаха голите й бедра. Златистият му цвят хармонираше с дългата й къдрава коса.

— Виждам, че си облечена като добра любовница.

— Нали това ми е работата? — усмихна се тя. — Да задоволявам прищевките на господаря си.

Той харесваше взаимоотношенията им, отдавна отегчен от добродетелната си съпруга. Тя живееше в Лондон, апартаментът й беше задръстен от пирамиди, под които лежеше с часове, надявайки се, че магическата им сила ще прочисти душата й. Понякога му се искаше там да избухне пожар, който да я изпепели заедно с тях, но, уви, това не се случваше. За щастие нямаха деца и отдавна се бяха отчуждили — факт, който обясняваше многобройните любовници в живота му. Последната беше Каролайн. И тя се бе задържала най-дълго в леглото му.

Причините бяха три. Първо, тя беше необикновено красива. Никога през живота си не беше срещал толкова добри физически качества, събрани на едно място. Второ, беше умна. Притежаваше дипломи от Единбургския университет и от Лондонския университетски колеж — първата по средновековна литература, а втората — по приложна древна история. Една от дипломните й работи беше на тема „Епохата на Наполеон и влиянието й върху съвременната политическа мисъл, особено върху обединяването на Европа“. И накрая, той наистина харесваше тази жена. Чувствеността й го възбуждаше така, както не си бе представял, че е възможно.

— Снощи ми липсваше — подхвърли тя, сядайки на масата.

— Бях на яхтата.

— По работа или за удоволствие?

Тази жена си знаеше мястото и това му харесваше. Никаква ревност, никакви изисквания. Странно, но той не й изневеряваше. Често се питаше дали и тя му е също толкова вярна. Същевременно си даваше сметка, че личната свобода има винаги две страни. Всеки от тях можеше да прави онова, което му харесва.

— Работа както винаги — отвърна Ашби.

Появи се прислужникът, който мълчаливо постави една чиния пред него. С удоволствие установи, че в нея лежи сърцевината на крехка целина, увита в шунка и полята е любимия му сос тартар.

Разтвори салфетката на коленете си и хвана вилицата. — Не, благодаря — отклони прислужника Каролайн. — Не съм гладна. Ашби започна да яде, въпреки че долови лекия сарказъм в гласа й. — Ти си голямо момиче — каза той. — Предполагам, че наистина не си гладна.

Тя беше пълновластна господарка на имението, многобройната прислуга беше изцяло на нейно разположение. Съпругата му отдавна не идваше тук, и слава богу. За разлика от нея Каролайн се отнасяше с хората много добре и се грижеше за замъка, за което Ашби й бе благодарен.

— Хапнах преди два часа — обясни тя.

Той довърши целината и с удоволствие прие основното ястие, което му беше сервирано. Печена яребица със сладък сос. Кимна и направи знак да му донесат допълнително масло за кифличките.

— Намери ли проклетото злато? — попита най-сетне тя.

Той умишлено мълчеше за успеха си в Корсика, чакайки я да го попита. Това също беше част от приятните им взаимоотношения. Знаеше, че и тя ги харесва.

— Точно там, където ти посочи — кимна Ашби и посегна към вилицата.

Именно Каролайн беше открила връзката между книгата и римските цифри. А преди няколко седмици беше приключила своето кратко проучване в Барселона, където бе открила и „Възелът на маврите“. Той беше адски доволен от помощта й и сега знаеше какво се очаква от него.

— Отделил съм ти няколко кюлчета.

Лицето й светна от задоволство.

— Аз пък ще се погрижа да прекараш една много приятна вечер — обеща тя.

— Наистина имам нужда от известно разпускане.

Тя се приближи до него, пеньоарът й се разтвори точно толкова, колкото беше необходимо.

— Надявам се, че паричните ти проблеми най-после са решени.

— Да, поне за близкото бъдеще. Приблизителната стойност на златото е някъде около сто милиона евро.