Стив Берри - Парижка вендета

Отегчението и скуката го бяха накарали да се обърне към интернет. Личният уебсайт му даде възможност да изследва областите, в които би желал да работи като оперативен агент. Разследването на електронни измами нямаше почти нищо общо с опазването на световната финансова система. Той беше изключително доволен от възможността свободно да изразява мнението си във форума към сайта, но тази странична дейност доведе до ситуация, която никой агент не може да си позволи. Да привлича вниманието. Това му докара две мъмрения, на които не обърна внимание. Третия път, само преди две седмици, беше извикан на официален разпит. Именно това го накара да хване първия самолет за Копенхаген и да се свърже с Торвалдсен. И ето го сега в най-живописния квартал на Париж, проследява заподозрян в студения декемврийски ден.

Фодрел се насочи към едно от многобройните бистра, над вратата на което висеше табела с надпис „Кафе Д’Аржан“. Сам забави крачка и се обърна да потърси с поглед Малоун. Откри го двайсетина крачки зад себе си. Фодрел хлътна в кафенето и миг по-късно се появи на една от масичките до витрината.

— След цялата тази параноя, този взе, че цъфна на витрината пред очите на целия свят — отбеляза Малоун.

Сам все още беше облечен с палтото, ръкавиците и шала, които снощи му беше дал Джеспър. Двата трупа продължаваха да са пред очите му. Джеспър се беше освободил от тях без церемонии, сякаш убиването беше част от всекидневните му задължения. Не беше изключено това да важеше с пълна сила и за Хенрик Торвалдсен. На практика Сам не знаеше почти нищо за възрастния датчанин, с изключение на интереса, който беше проявил към неговите идеи. Което беше повече от достатъчно.

— Хайде — подкани го Малоун.

Секунди по-късно се озоваха в ярко осветеното кафене, обзаведено в стила на 50-те години. Което означаваше изобилие от хромирано желязо, винилови тапицерии и неоново осветление. Вътре беше шумно и задимено. Сам срещна погледа на Фодрел, който очевидно ги беше разпознал и явно изпитваше задоволство от собствената си анонимност.

Малоун се насочи право към него и седна на един от столовете с винилова тапицерия.

— Позабавлява ли се? — попита той.

— Как разбрахте кой съм? — отвърна с въпрос Фодрел.

— Поне да беше скрил това — каза Малоун и посочи книгата в скута му. — Предлагам да зарежем театъра и да обсъдим положението.

Часовникът над камината отбеляза три и половина. Точността му беше потвърдена от още няколко часовника, пръснати на различни места из замъка. Торвалдсен беше доволен, че успя да притисне Елиза Ларок и да й остави твърде малък шанс за маневри.

— Лорд Ашби е фалирал — спокойно обяви той.

— Имате ли доказателства?

— Никога не говоря, без да имам доказателства.

— Обяснете ми за пробива в сигурността.

— Как според вас съм научил онова, което знам?

— Ашби? — стрелна го изпитателно тя.

— Непряко — поклати глава Торвалдсен. — Никога не съм го срещал лично, нито пък съм говорил с него. Но той е разговарял с други хора, към които се е обърнал за финансова помощ. Те са поискали гаранции срещу евентуален кредит и той им е предложил нещо необичайно. Нещо, което доказва по безспорен начин в какво се е забъркал. Бил е доста словоохотлив по въпроса за бъдещите печалби.

— Няма ли най-сетне да посочите конкретни имена? — сбърчи вежди Елиза.

— А защо да го правя? — изпъна рамене Торвалдсен. — Каква ми е ползата?

Вече беше убеден, че жената насреща му няма друг избор, освен да приеме офертата.

— Вие наистина сте проблем, хер Торвалдсен.

— Точно така — усмихна се той.

— Но въпреки това започвам да ви харесвам.

— Надявам се, че ще намерим допирни точки — кимна той. — Вече споменах, че съм си направил труда да ви проуча подробно. Най-много бях заинтригуван от вашия родственик Поцо ди Борго. Личната му вендета срещу Наполеон е била използвана превъзходно от англичаните и руснаците. Страшно много ми допаднаха думите му, изречени през 1811 г. по повод раждането на императорския наследник: Наполеон е титан, който с лекота прегъва могъщите дъбове на вековната гора. Но някой ден тези дървета ще се освободят от покорното си робство и ще се изправят. И тогава титанът ще рухне в калта. Пророчески думи. Точно това се е случило.

Торвалдсен разбираше, че тази жена черпи сила от своите предци и се гордее с тях. В това отношение си приличаха.

— Ди Борго си остава докрай корсикански патриот за разлика от Наполеон — каза Елиза. — Той обича родината си и винаги защитава интересите й. Когато Наполеон най-сетне завладява Корсика и я присъединява към Франция, името на Ди Борго не фигурира в списъка на лицата, получили политическа амнистия. Това го принуждава да избяга. Наполеон го преследва из цяла Европа, но той успява да му се изплъзне.