Стив Берри - Парижка вендета

Дойде времето и тази сметка да бъде уредена.

— При нормални обстоятелства щяхте да си имате работа с адвокатите ми — подхвърли той.

— Ще ни съдите ли? — изненадано го погледна корсиканецът.

— Не, разбира се.

— Слава богу, защото вече започвах да се чудя — ухили се дребничкият мъж. — Не можем ли да постигнем някакво споразумение? Ние все пак предоставихме част от отговора. Не можем ли задържим парите, които вече ни дадохте?

— Това би означавало да ви простя измамата.

— Измамата е в кръвта ми — сви рамене корсиканецът. — Безсилен съм пред нея. Какво ще кажете за половината сума?

Ашби видя как Гилдхол бавно се отдалечава от двамата мъже. Самнър и синовете му вече го бяха направили, усещайки какво ще последва.

— Половината ми се струва множко — промърмори той. — Какво ще кажете за…

В нощния въздух проехтяха два приглушени изстрела. Корсиканците се олюляха и рухнаха в разкопания гроб с пробити от куршумите на Гилдхол черепи. Сметката беше уредена.

— Заровете ги и направете необходимото за заличаване на следите — сухо нареди Ашби. Знаеше, че мъжете от фамилията Мъри щяха да се справят. — Колко време ще ни трябва да приберем златото? — обърна се той към Гилдхол.

— Вече го прибрахме. Натоварено е в камионетката.

— Отлично. Прехвърлете го на „Архимед“. Трябва веднага да отплаваме, защото утре имам друга работа.

Дания

Малоун и Торвалдсен напуснаха спалнята и се насочиха към главното фоайе на Кристиангаде, откъдето изкачиха дървената стълба и тръгнаха по широк коридор, украсен с антики и произведения на изкуството, повечето датски. Малоун вече знаеше къде отиват.

В стаята на Кай.

Уютно помещение с висок таван, стени в пастелни тонове и английско легло с балдахин.

— Той го наричаше „място за мислене“ — промълви Торвалдсен, докато включваше осветлението. — Стаята е преустройвана няколко пъти. Отначало беше детска, после стана момчешка, младежко убежище и накрая място за уединение на зрял мъж. Лизет много обичаше да я променя.

Малоун знаеше, че темата за някогашната му съпруга е табу. За двете години приятелство я бяха засегнали един-два пъти, но съвсем бегло. Портретът й остана долу в хола, а снимките й бяха разпръснати из цялата къща. По всичко личеше, че бе разрешено само визуално докосване до спомена за нея. За пръв път го допускаха и в стаята на Кай.

— Често се отбивам тук — промълви Торвалдсен.

Малоун усети, че трябва да каже нещо.

— Здравословно ли е за теб?

— Вероятно не. Но трябва да се хвана за нещо. Тази стая е единственото, което ми остана от него.

Малоун трябваше да разбере какво става. Мълчеше и просто чакаше. Потънал в мъката си, приятелят му се наведе над скрина, отрупан със семейни снимки.

— Той беше убит, Котън. Застрелян като куче в разцвета на силите си — ей така, за нищо.

— С какви доказателства разполагаш?

— Кабрал е наел четирима стрелци. Трима от тях са били на онзи площад…

— Където аз ги убих! — добави Малоун с неочаквана за себе си страст.

— Точно така — обърна се да го погледне Торвалдсен. — А аз открих четвъртия. Той ми разказа какво си направил, защото те е видял. Гръмнал си двама. Той трябвало да покрива третия — онзи, който те е ранил. Но избягал от площада в момента, в който си започнал да стреляш. След това, уплашен до смърт от Кабрал, изчезнал от света.

— А защо не дадеш Кабрал под съд?

— Не нужно, защото е мъртъв.

Изведнъж му просветна.

— Той е един от труповете в онези чували?

Торвалдсен кимна.

— Появи се тук, за да ме ликвидира.

— Разкажи ми и останалото — простичко рече Малоун, усетил, че историята не приключва дотук.

— Не исках да говоря пред Сам. Той е твърде нетърпелив. Вярва, че е прав, и иска отмъщение. Или по-скоро иска да се докаже. Никак не ми е приятно, че щеше да пострада.

Торвалдсен отново се загледа в снимките. Лицето му се сгърчи от силата на емоциите.

— Какво откри? — тихо попита Малоун.

— Нещо, което не очаквах.

Сам се качи в лодката, докато Джеспър завързваше другата за кърмата. Леденият скандинавски въздух пареше лицето му. Бяха извадили труповете от чувалите, преди да ги натоварят на другата лодка. Бавно потеглиха към средата на залива. Джеспър вече му беше казал, че силното течение ще я отнесе към Швеция, където щяха да я открият някъде след изгрев-слънце.

Какво тежка нощ, господи! Колко много неща се случиха! Още преди три дни Торвалдсен бе предвидил, че ситуацията ще ескалира. И наистина стана така.