Стив Берри - Парижка вендета

Ашби отвори книгата на страницата, която беше отбелязал преди няколко дни. Густав му я беше отстъпил доброволно, след като получи аванс от обещаните един милион евро. Авторът Луи Етиенсен Дьони бил прислужник на Наполеон в периода 1806–1821 г. Той придружил по своя воля господаря си в изгнание — първо на Елба, а по-късно и на Света Елена. Поддържал архива на императора, известен с нечетливия си почерк. Наполеон диктувал, а той записвал голяма част от неговите спомени. Почти всички документи на Света Елена били дело на неговата ръка. Ашби прояви голям интерес към мемоарите на Сен Дьони, които изчете от край до край още по време на плаването си от Франция. Вниманието му беше привлечено от един откъс, който в момента искаше да намери.

Негово величество мразеше Света Елена — една английска точка върху картата на света, къс скала, брулена от ветровете и дъждовете. Мнението му за острова затвор беше категорично: „Мрачно и непривлекателно място. Трябваше да си остана в Египет.

Въпреки страданията и трудностите на заточението той се крепеше от спомените за славното минало. „Направих всичко, за да превърна французите в първа нация на планетата. Имах амбицията те да надминат персите, гърците и римляните не само във военното дело, но и в областта на науката и изкуството. Франция се превърна в най-красивата и плодородна земя на планетата, готова да поеме управлението на света като древния Рим. И със сигурност щях да успея, ако не ми пречеха заговорници, конспиратори и хора с пари, но без морал. Не беше малко, че успях да управлявам по-голямата част от Европа, подчинявайки я на общи закони. С течение на времето, ръководени от едно справедливо, мъдро и просветено правителство, народите щяха да се обединят в общо семейство. Всеки отделен гражданин щеше да бъде подчинен на общите закони според личните си качества без никакви привилегии. Но имаше хора, на които това не се харесваше. Най-вече на лихварите, които експлоатират безумието и алчността на останалите. Моята главна цел беше завинаги да освободя Франция от дълговете, но те искаха обратното — да я натикат още по-дълбоко в пропастта. Заемите, които отпускат, не са предназначени за посрещане на текущите разходи, независимо дали са граждански или военни. Човек трябва да осъзнава докъде водят те, за да разбере опасността. Аз се борех срещу тях. Ако бях успял, финансистите никога не биха притежавали възможността да притискат правителствата и щяха да бъдат подчинени на обществото, а не на банкерите. Но ръката, която дава, винаги е по-силна от ръката, която взема. Парите нямат родина. Финансистите не са патриоти и нямат чувство за достойнство. Единствената им цел е печалбата.“

Ашби никога не си беше давал сметка за категорично отрицателното отношение на Наполеон към лихварството. Френските управници преди и след него охотно се бяха отдавали на изкушението да трупат дългове, което в крайна сметка ги беше довело до провал. А Наполеон бе против него. Което по ирония на съдбата също беше предопределило неговия край.

Вниманието му беше привлечено от друг пасаж в книгата. Прелисти жълтите шумолящи страници и откри въведението на един професор от Сорбоната, написано през 1922 г.

Сен Дьони умира през 1856 г. Град Санс получава в наследство част от материалите, в които той прославя своя император — това са два тома на Фльори дьо Лон със забележки в полетата, направени от Наполеон; два атласа с негови поправки, написани с молив; едно голямо фолио с военната му кампания в Италия, копие на „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“, плюс някои лични вещи — шинел с еполети, кокарда от фуражка, парче от ковчега на Света Елена и клонче върба от дървото, растящо над гроба на императора. Последните му думи са многозначителни: „Дъщерите ми винаги трябва да помнят, че императорът е бил мой благодетел, а следователно и техен. Почти всичко, което притежавам, дължа на неговото благоволение.“

Ашби имаше представа за част от нещата, които Сен Дьони е оставил на град Санс. За двата тома на издателството, за атласите и фолиото за военната кампания в Италия. Но „Кралството на Меровингите“? Това беше ново. Дали в тази книга не се съдържаха отговорите, от които се нуждае?

Дания

Торвалдсен дойде в стаята на Кай, за да почерпи сила. Времето за решителни действия беше настъпило. Бе планирал действията си дълго, бе внимавал за всеки детайл и вероятни ходове. Сега оставаше само да привлече Котън Малоун на своя страна. В един момент се изкуши да повика старата си приятелка Касиопея Вит, но после се отказа. Тя със сигурност щеше да се опита да го спре, да му посочи и други начини. Докато Малоун щеше да го разбере, особено след като научи за събитията, които се бяха разиграли през последните две седмици.