Стив Берри - Парижка вендета

В гласа му се промъкна раздразнение. Въпреки всичките си залитания и грешки Наполеон бе обичал сина си — факт, за който съществуваха много писмени доказателства. Бе се развел с любимата си Жозефин и се бе оженил за Мария-Луиза Австрийска с единствената цел да се сдобие със законен наследник. Когато го заточили на Света Елена, момчето било едва четиригодишно.

— Говори се, че между тези книги се крие ключът към съкровището на Наполеон, измислен лично от него. По всичко личи, че единствено той е знаел къде е скрито то. Но със сигурност е било огромно.

Той отново замълча.

— Наполеон е имал план, на който е разчитал, Котън. Ти си прав за конфликта с Лoy на Света Елена, но това също е било част от плана му. Сен Дьони бил най-верният му слуга и аз съм готов да се обзаложа, че Наполеон му е имал пълно доверие.

— Какво общо има това с Греъм Ашби?

— Ашби се е заел да открие съкровището на Наполеон.

— Откъде знаеш?

— Достатъчно е да кажа, че знам. На практика Ашби отчаяно се нуждае от него. Или, по-точно казано, от него се нуждае прословутият Парижки клуб. Негов основател е жена на име Елиза Ларок. Тя разполага с информация, която би могла да доведе до откриване на съкровището. — Той премести поглед към леглото, в което Кай беше спал през целия си живот.

— На кого е нужно всичко това? — попита Малоун. — Не можеш ли просто да оставиш нещата такива, каквито са?

— Нужно ли беше да откриеш баща си? — контрира Торвалдсен.

— Да, но не се налагаше да убивам.

— И все пак искаше да го откриеш.

— Изтекло е много време, Хенрик. Трябва да се сложи точка.

Гласът му прозвуча отрезвяващо.

— На погребението на Кай се заклех, че ще разкрия истината за случилото се през онзи ден — глухо промълви Торвалдсен.

— Заминавам за Мексико — съобщи му Кай. Ще бъда заместник-консул.

Торвалдсен забеляза вълнението в очите му, но беше длъжен да попита:

— И кога ще свърши всичко това? Аз искам да поемеш фамилния бизнес.

— Едва ли ще ме оставиш да вземам самостоятелни решения.

Торвалдсен се възхищаваше на стройното тяло и широките, изпънати по войнишки рамене на сина си. Очите му бяха същите като неговите — яркосини и на пръв поглед момчешки, но при по-внимателно взиране обезпокоително зрели. В много отношения приличаше и на Лизет. Понякога му се струваше, че отново разговаря с нея.

— Ще ти позволя да вземаш решения — увери го той. — Аз възнамерявам да се оттегля.

— Ти никога няма да се оттеглиш, татко — поклати глава Кай.

Беше научил сина си на всичко, което знаеше от своя баща. На някои хора просто им личеше какво искат от живота. А синът му го познаваше добре.

— Какво ще кажеш за още една година държавна служба? — попита той. — Само една, след което се прибирам у дома. Това устройва ли те?

В душата му нахлуха угризения. Още една година . Извърна се към Малоун.

— Армандо Кабрал уби единственото ми дете, Котън. Сега най-сетне е мъртъв. Но и Греъм Ашби ще си плати.

— Ами тогава убий и него и сложи точка.

— Не, не е достатъчно. Преди да го убия, искам да му отнема всичко скъпо. Искам да го видя унизен и опозорен. Искам да изпита болката, която аз изпитвам всеки ден. — Замълча за момент, после добави: — Но за всичко това се нуждая от помощта ти.

— Имаш я. — Малоун протегна ръка и потупа приятеля си по рамото. — А какво ще правиш със Сам и неговия Парижки клуб?

— Ще се оправим и с тях. Не можем да ги оставим. Трябва да разберем какво са замислили. Сам е получил голяма част от информацията си от някакъв приятел в Париж. Искам двамата да се срещнете с него и да научите каквото можете.

— А после ще избиеш и членовете на клуба, така ли?

— Не. По-скоро ще се присъединя към тях.

Париж, Франция

13:23 ч.

Малоун обичаше Париж. За него този град бе приятно съчетание между старото и новото и кипеше от живот. Често беше идвал тук, особено когато работеше за „Магелан“. Познаваше много добре улиците, най-вече в старата част на града. Но не беше особено щастлив от сегашната си задача.

— Как се запозна с този човек? — обърна се към Сам той.

Бяха пристигнали със сутрешния полет от Копенхаген до летище „Шарл дьо Гол“. Оттам взеха такси до шумния и кипящ от живот Латински квартал, получил наименованието си преди много години заради забраната да се използват други езици близо до университета. Наполеон беше отменил задължението да се говори само на латински, но името беше останало. Официално кварталът бе получил името Пети район и се бе превърнал в рай за художниците и интелектуалците. Калдъръмените му улички гъмжаха от студентите в близката Сорбона, хиляди туристи бяха привлечени от приятната атмосфера и многобройните магазини, кафенета, галерии, книжарници и нощни клубове.