Стив Берри - Парижка вендета

Малоун започваше да се чуди дали начинанието си струва труда. Но все пак тръгна напред, решил да провери предчувствията си. Шмугна се през ниска и тясна врата, над която се мъдреше странният надпис НЕ БЪДИ НЕГОСТОПРИЕМЕН КЪМ НЕПОЗНАТИТЕ, ОСВЕН АКО НЕ СА МАСКИРАНИ АНГЕЛИ, а после пристъпи към решетъчния прозорец.

Бе забелязал мъжа малко след като напуснаха площада пред църквата и поеха към магазина. Висок и слаб като вейка, с торбести панталони в цвят каки, моряшко яке и черни обувки. Вървеше на трийсетина метра след тях и спря пред някакво кафене в мига, в който стигнаха книжарницата.

В момента се насочваше към входа под тях.

— Фодрел знае ли как изглеждаш? — извърна се към Сам той.

— Да, изпратих му снимка.

— Предполагам, че той не ти е отвърнал със същото.

— Изобщо не съм му искал.

— А кой е този, който се е оказал прав? — попита Малоун, спомнил си за бележката на огледалото.

Лондон

14:20 ч.

Ашби се насочи към Уестминстърското абатство заедно с тълпата туристи, изсипала се от няколко автобуса. По гърба му полазиха тръпки. Винаги ставаше така, когато влизаше в този свещен храм — най-яркото свидетелство за хилядолетната история на Англия. Някога бенедектински манастир, днес то беше седалище на правителството и сърцето на Англиканската църква. С изключение на двама, тук бяха короновани всички британски владетели от времето на Уилям Завоевателя насам. Неприятно му беше единствено френското влияние, което се усещаше навсякъде в сградата. Но то беше разбираемо, тъй като тя беше строена по модела на големите френски катедрали в Реймс, Амиен и Сен Шапел. Много му харесваше определението, дадено от един британски наблюдател:

Велика френска идея, изразена на отличен английски.

Плати входния билет на портала и последва тълпата посетители към Ъгъла на поетите, където се издигаха статуите на Шекспир, Уърдсуърт, Милтън и Лонгфелоу. Около тях се виждаха още много величия — Тенисън, Дикенс, Киплинг, Харди и Браунинг. Очите му внимателно пробягаха по навалицата и се спряха на мъж с кариран костюм и кашмирена вратовръзка, който стоеше пред гроба на Чосър. На ръцете си носеше кафяви кожени ръкавици, а големите му крака бяха обути в скъпи мокасини „Гучи“.

Ашби спря до него и насочи възхитен поглед към петстотингодишната гробница.

— Познавате ли Годфри Нелър? — попита той.

Мъжът го дари с внимателен поглед на зачервените си сълзящи очи, от който го побиха тръпки.

— Мисля, че да — кимна той. — Велик придворен художник от осемнайсети век. Доколкото ми е известно, е бил погребан в Туикънам.

Ключовата дума „Туикънам“ беше изречена с интересен и малко напрегнат ирландски акцент.

— Научих, че Нелър е изпитвал дълбока привързаност към това място — подхвърли Ашби. — Въпреки мемориала в негова чест близо до източната врата.

— Точно така — кимна мъжът. — Доколкото си спомням, точните му думи са били: „Бог ми е свидетел, че няма да позволя да ме погребат в Уестминстър, защото там лежат само глупци.“

Цитатът беше доказателство, че беше говорил по телефона именно с този човек. Но тогава гласът му беше друг — по-гърлен, по-малко носов и без акцент.

— Добър ден, лорд Ашби — усмихна се непознатият.

— А как е вашето име?

— Да речем, Годфри. В чест на великия художник. Бил е абсолютно прав в преценката си за душите, погребани тук. Сред тях действително има много глупци.

Ашби внимателно огледа грубите черти на лицето му, сплескания нос, тънките устни и прошарената брада. Но вниманието му отново беше привлечено от зачервените, безжизнени като на влечуго очи, полускрити под рунтави вежди.

— Мога да ви уверя, че това не е истинската ми външност — небрежно подхвърли непознатият. — Няма смисъл да я запомняте.

Ашби се запита защо си е направил труда да се маскира при тези очи, които нямаше как да останат незабелязани. После спокойно отговори:

— Имам навик да оглеждам хората, с които правя бизнес.

— Аз пък предпочитам да не знам нищо за клиентите си. Вие обаче сте изключение, лорд Ашби. Знам много неща за вас. Вие сте единствен акционер на една от най-солидните банкови институции в Англия, богат човек, който се радва на живота. Дори кралицата се вслушва в съветите ви.

— Предполагам, че и вие се радвате на не по-малко вълнуващ живот.

Непознатият се усмихна, разкривайки голяма празнина между предните си зъби.

— Единствената ми цел е да задоволя вашите желания, милорд.