Стив Берри - Парижка вендета

Ашби не хареса сарказма в тези думи, но ги подмина без внимание.

— Готов ли сте да изпълните онова, за което говорихме? — попита той.

Мъжът продължаваше да стои с лице към редицата паметници, като повечето от посетителите.

— Зависи дали приемате условията ми.

Ашби бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

— От хангара са — поясни той. — Самолетът е вътре, зареден и готов за полет. Белгийска регистрация на несъществуващ собственик.

Годфри пое ключовете.

— И?

Погледът на кехлибареножълтите зачервени очи притесни Ашби. В ръката му се появи лист хартия.

— Номерът и кодът на банковата сметка в Швейцария, както поискахте. В нея е внесена половината сума. Останалото ще бъде преведено след изпълнението на задачата.

— Пожелахте нещата да бъдат приключени в рамките на два дни, тоест до Коледа. Някаква промяна?

— Не — поклати глава Ашби.

— Тогава нещата със сигурност ще претърпят промяна — кимна Годфри и прибра листчето в джоба си.

— Това е идеята.

Мъжът се засмя и тръгна към вътрешността на катедралата. След няколко крачки спря пред каменна плоча, на която беше отбелязана датата на смъртта — някъде през 1669 г.

— Сър Робърт Стейпълтън — посочи я той. — Чували ли сте за него?

— Поет, удостоен с рицарско звание от Чарлс Втори — кимна Ашби.

— Доколкото си спомням, французин, бенедиктински монах, който приел протестантската вяра и станал слуга на короната. Част от личния антураж на Чарлс.

— Добре познавате историята на Англия — отбеляза Ашби.

— Бил опортюнист и много амбициозен — продължи Годфри. — Никакви принципи не го спирали, за да постигне целите си. Като вас, лорд Ашби.

— И като вас.

— Едва ли — отново се усмихна непознатият. — Вече подчертах, че съм само наемник.

— Който взема доста скъпо.

— Добрата работа се заплаща. Значи след два дни ще бъда там. А вие не забравяйте да изпълните и другата част от ангажимента си.

Ашби проследи с очи мъжа, нарекъл себе си Годфри, който бързо изчезна по посока на южната галерия. През живота си беше контактувал с какви ли не хора, но поведението на този абсолютно аморален тип продължаваше да го притеснява. Нямаше представа от колко време той пребивава в Англия. Първото му обаждане бе преди седмица, а детайлите по бъдещата сделка бяха обсъдени след поредица от подобни обаждания в различни часове на денонощието. Ашби нямаше проблеми да уреди своята част от сделката и търпеливо чакаше потвърждение, че и Годфри е направил същото.

Сега вече знаеше. Два дни.

Долината на Лoapa

14:45 ч.

Лимузината отведе Торвалдсен на юг от Париж, към спокойните хълмисти долини, засадени с лозя. Замъкът се издигаше като кораб на брега на криволичещата Шер, чиито мътни води се вливаха в по-пълноводната Лоара на около петнайсет километра по-надолу. Прелестната фасада от тухли, дялан камък, бойници и кули граничеше с приказното. Нямаше и следа от грубата и мрачна сграда, предназначена за отбрана, нито пък замъкът беше оставен да се руши. Обратно, от цялата му фасада се излъчваше средновековно величие.

Въведоха го в главния салон с великолепни орехови мебели, впечатляващи с майсторската си изработка. От тавана висяха два огромни канделабри от ковано желязо. На облицованите с ламперия стени бяха окачени няколко прекрасни платна от Лезюер, картина на Вандайк и три-четири маслени портрета, очевидно принадлежащи на предишни собственици. Домакинята седеше насреща му в изящно кожено кресло в стил „Анри II“. Имаше очарователен глас, спокойни маниери и запомнящи се черти. От това, което знаеше за Елиза Ларок, Торвалдсен можеше да заключи, че насреща му седи жена с ясна представа за живота, но същевременно упорита и леко вманиачена. Можеше само да се надява, че последното е вярно.

— Малко съм изненадана от посещението ви — каза тя.

Усмивката й изглеждаше искрена, но някак машинална.

— Познавам семейството ви от много години — отвърна той.

— А аз познавам вашия порцелан. В трапезарията имаме една хубава колекция от тях. Два кръга с черта отдолу — знак за върховно качество.

Той прие комплимента с леко сведена глава.

— За тази репутация семейството ми е работило в продължение на столетия.

Тъмните й очи излъчваха странна смесица от любопитство и предпазливост. Очевидно изпитваше притеснение, но правеше всичко възможно да го прикрие. Агентите му го бяха предупредили за пристигането й и я бяха проследили от „Орли“ дотук, за да бъдат сигурни. Веднага след това той бе потеглил насам, оставяйки Малоун и Сам да правят своите проучвания в Париж.