Стив Берри - Парижка вендета

Заобиколиха древната постройка и се отправиха към високия железен портал на гробището. Проучванията му сочеха, че средновековните жители на Кап Корс се радвали на доста голяма свобода, предоставена им от генуезките им господари. Населяващи северните части на острова, покрити с негостоприемни планини, те бяха печелили както от французите, така и от италианците. Властта държали две стари фамилии — Да Джентиле и Да Маре. В гробовете зад манастира от стотици години почиваха тленните останки на мнозина от тях.

Внезапно в мрака пред тях блеснаха три ярки снопа светлина. Електрически фенерчета.

— Кой е там? — извика корсиканецът.

Един от сноповете се повдигна нагоре и освети каменното лице на Гилдхол.

— Какво става? — рязко се извърна корсиканецът.

— Ще ти покажа — отвърна Ашби и му направи знак да върви напред.

Тръгнаха между множеството надгробни камъни, покрити с мъх. Спряха пред правоъгълен изкоп, осветен от фенерчетата. До Гилдхол стояха двама по-млади мъже с лопати в ръце. Ашби включи собственото си фенерче и го насочи към надгробния камък, но който пишеше Меневал .

— Член на фамилията Да Маре, живял през XVII век — обясни той. — Четиримата немски войници използвали гроба му за скривалище. Тук били закопани шест дървени сандъка, точно както пише във „Възелът на маврите“: кулата „Санта Мария манастирът, гробището, маркер, Меневал.

Лъчът на фенерчето му се насочи към прясно разкопания гроб.

Беше празен.

— Няма сандъци, няма Меневал. Имаш ли някакво обяснение?

Корсиканецът не отговори.

Ашби насочи лъча на фенерчето си към мъжете с лопатите.

— Тези господа отдавна работят за мен. Бащите и чичовците им преди тях — също. Те са ми абсолютно верни. Самнър?

Встрани от тях се включи ново фенерче и от мрака изплуваха фигурите на още двама души.

— Густав! — стреснато прошепна корсиканецът, разпознал лицето на съзаклятника си. — Какво правиш тук?!

— Доведе ме този човек, казва се Самнър.

— Ти ме предаде, Густав!

— На мое място и ти щеше да постъпиш по същия начин — сви рамене мъжът.

— Прав си — горчиво се усмихна корсиканецът. — Но ние станахме богати!

Отбелязал, че двамата разговарят на корсикански, Ашби се намеси на техния език:

— Извинявам се за неудобството, което ви причиних, но се нуждаехме от уединение, за да си свършим работата. Разбира се, преди това исках да разбера дали има нещо, което можем да открием.

— Сам виждате, че тук няма никакви сандъци, лорд Ашби — каза корсиканецът и посочи разкопания гроб. — Опасенията ви, че няма никакво съкровище, се оказаха верни.

— Естествено, че няма, след като вие двамата сте го изнесли.

— Това е прекалено! Абсолютна лъжа!

Но времето за лъжи беше отминало.

— Три години търся златото на Ромел — сухо рече Ашби. — Това ми струваше време и пари. Преди шест месеца най-сетне успях да открия семейството на петия германец. Оказа се, че човекът е доживял до дълбока старост и е починал преди десет години в Бавария. Съпругата му ме допусна в дома си, разбира се, срещу известно възнаграждение. Римските цифри се оказаха между вещите му.

— Не сме ви предали, лорд Ашби — настоя корсиканецът.

— Самнър, моля те да информираш господата какво си открил — все така хладно каза Ашби.

Тъмната фигура посочи с фенерчето Густав.

— Шест сандъка, заровени в двора на тоя мошеник — заяви Самнър, замълча за момент и добави: — Пълни със златни кюлчета, маркирани с пречупени кръстове.

Ашби замълча, наслаждавайки се на новината. До този момент не знаеше какво има в сандъците. Докато предлагаше гостоприемството си на корсиканеца, Самнър Мъри и синовете му бяха открили къщата на Густав в покрайнините на Бастия, доказвайки правотата на подозренията му. Докато яхтата плаваше на север, фамилията Мъри беше поела по крайбрежната магистрала, а мистър Гилдхол си беше направил труда да разкопае гроба.

— Аз бях честен с вас — обърна се към двамата лъжци Ашби. — Предложих ви процент от намереното и щях да изпълня обещанието си. Но вие предпочетохте да ме измамите, следователно не ви дължа нищо. Оттеглям предложението си за един милион евро.

Беше си направил труда да се запознае с прочутата корсиканска вендета — кървавата вражда между местните фамилии, след която оставаха трупове като след гражданска война. Обикновено започвала от дребни спорове за чест и продължавала в течение на десетилетия. Да Джентиле и Да Маре се бяха избивали в продължение на векове. Част от жертвите на тази война лежаха тук наоколо. Официално вендетата вече не съществуваше, но корсиканската политика продължаваше да прибягва до нея. Насилието и убийствата бяха ежедневие, а политическата тактика дори си имаше име: „Уреждане на сметки“.