Стив Берри - Парижка вендета

— Тайната му е останала неразкрита цели шейсет години — кимна корсиканецът и се облегна назад. — Но сега тя е пред очите ни.

Приятелската усмивка на Ашби имаше за цел да разведри атмосферата.

Корсиканецът сведе поглед към парите.

— Вие със сигурност сте богат човек, лорд Ашби — каза той. — Защо ви е това съкровище?

— А ти защо питаш?

— Издирвате го просто ей така, за удоволствие?

В главата на Ашби изплуваха тайните планове, свързани с добре пресметнат риск.

— Изгубените неща винаги са ме интересували — отвърна той.

Яхтата спря.

— А аз търся за пари — усмихна се корсиканецът и вдигна пачка евро. — Не притежавам такава голяма яхта като вашата.

Ашби с облекчение установи, че тревогата по време на плаването му от Франция най-после започва да се стопява. Целта беше близо. Но той изобщо не беше сигурен, че цената си струва. Това е проблемът при изгубените неща — понякога целта не оправдава средствата.

Сегашният пример беше типично доказателство.

Никой не знаеше дали шестте дървени сандъка чакат да бъдат открити и какво има в тях. Може би щеше да се окаже, че съдържат сребърни съдове и няколко златни бижута. Нацистите грабели каквото им попадне. Но той не се интересуваше от дреболии, а корсиканецът грешеше. Съкровището му трябваше, и то страшно много.

— Къде сме? — най-после попита гостът.

— На север от Макинаджо.

Районът на Кап Корс над Бастия беше осеян със стари наблюдателни кули, изоставени манастири и римски църкви. Най-северната му част беше обявена за национален резерват, с малко пътища и още по-малко хора. Там беше царството на чайките и кормораните. Ашби си беше направил труда да проучи географията на мястото. Кулата „Санта Мария“ представляваше полусрутена триетажна сграда, която се издигаше в морето, на няколко метра от брега. Била построена от генуезците през XVI в. като наблюдателен пост. На стотина метра от брега се намираше параклисът „Санта Мария“, построен през XI век. Някогашен манастир, днес той беше туристическа атракция.

Кулата „Санта Мария“, манастир, гробище, маркер, Меневал.

Ашби погледна часовника си.

Още не. След малко.

— Изпий си питието — подхвърли той и посочи чашата пред корсиканеца. — А след като приключиш, ще се качим на лодката, която ще ни отведе на брега. Дойде времето да приберем златото на Ромел.

Дания

Сам гледаше Торвалдсен с дълбока тревога. Спомнил си думите на своя инструктор в Сикрет Сървис: „Развълнуваш ли човека, той започва да мисли. Ядосаш ли го, той се прецаква“.

А Торвалдсен беше ядосан.

— Тази вечер ти уби двама души — изтъкна Малоун.

— Ние знаехме, че ще се стигне до това.

— Кои „ние“?

— Джеспър и аз.

Сам погледна към мълчаливия Джеспър, който очевидно беше съгласен с тези думи.

— Бяхме готови и чакахме — добави Торвалдсен. — Миналата седмица се опитах да те открия, но ти не беше в града. Радвам се, че се върна, защото искам да се погрижиш за Сам.

— Как разбра за Кабрал и Ашби?

— От частните детективи, които наех. Работиха почти две години.

— Никога не си споменавал за тях.

— Не засягаше отношенията ми с теб.

— Ти си мой приятел. Мисля, че ги засяга.

— Може би си прав — кимна Торвалдсен. — Но аз избрах да действам сам. Преди няколко месеца научих, че Ашби се е опитал да подкупи Елена Рико. Тя отказала, а той наел хора да я застрелят. Нея, Кай и още много други, за да прикрие истинската причина за престъплението.

— Доста крайно решение — отбеляза Малоун.

— Но достатъчно ясно като послание към наследника на Рико, който проявява доста по-голяма сговорчивост.

Сам мълчеше и слушаше, смаян от промяната в живота си. Само преди две седмици той беше незначителен агент в Сикрет Сървис и се занимаваше с проследяването на съмнителни парични преводи, безнадеждно затънал в огромния лабиринт на електронните база-данни. На практика това бяха проверки на сведенията, получени от оперативни агенти. Самият той отдавна мечтаеше да се включи в оперативната работа, но никой не му предлагаше подобен шанс. Беше убеден, че може да се справи — за това свидетелстваше поведението му в книжарницата на Малоун, но сега, гледайки труповете на пода, изпита известни съмнения. Дали би могъл да убие тези хора, както го бяха направили Торвалдсен и Джеспър?

Безмълвно наблюдаваше как Джеспър разгъва два големи чувала до труповете. Фактически той никога не беше виждал застреляни хора. Не беше подушвал ръждивия мирис на кръвта, не беше надзъртал в безжизнено изцъклени очи. Дали можеше да се оправи с труповете, както го направи Джеспър, напъхвайки ги в чувалите спокойно и с някакво хладно безразличие?