Стив Берри - Парижка вендета

Торвалдсен не помръдна от мястото си на канапето. Очите му шареха из разхвърляната дневна и съседните стаи, които се виждаха през арките без врати. Претъпканите с книги полици бяха толкова много, че напълно скриваха степите.

— Много обичам книгите — каза гостът. — Цял живот ги колекционирам.

— Какво искате?

— Мислили ли сте за бъдещето си?

— Май ще отворя антикварна книжарница — отвърна Малоун и посочи помещението. — Имам достатъчно стока.

— Отлична идея — кимна Торвалдсен. — Аз продавам една, стига да ви хареса.

Малоун реши, че може да се включи в играта. Но нещо в странните светли точици в очите на по-възрастния мъж: му подсказваше, че той говори сериозно. Жилестите му ръце започнаха да ровят из джобовете на сакото. На канапето се появи визитна картичка.

— Това е личният ми телефон. Ако проявявате интерес, обадете ми се.

Това се беше случило преди две години. В момента Малоун гледаше втренчено лицето на Хенрик Торвалдсен. Ролите им се бяха разменили. Приятелят му беше този, който се нуждаеше от помощ.

Торвалдсен седеше на ръба на леглото. Карабината лежеше в скута му, лицето му беше загрижено.

— Пак сънувах Мексико Сити — обади се Малоун. — Все същият кошмар. Не мога да застрелям третия нападател, и толкоз!

— Но го направи.

— Насън не мога, но не знам защо.

Торвалдсен се извърна към Сам Колинс.

— Добре ли си?

— Отидох право при мистър Малоун, както ми наредихте…

— Наричай го Котън.

— Добре. Котън се погрижи за тях.

— Но книжарницата ми отново е унищожена — вметна Малоун.

— Застрахована е — възрази Торвалдсен.

— Защо тези хора преследваха Сам? — погледна го в очите Малоун.

— Надявах се, че няма да го направят. Идеята беше, че ще преследват мен, и затова го изпратих в града. Но те явно са били на крачка пред мен.

— Какви ги вършиш, Хенрик?

— Издирването ми продължи цели две години. Бях сигурен, че има още нещо, свързано с онзи инцидент в Мексико Сити. Касапницата не беше терористичен акт, а предумишлено убийство.

Малоун замълча в очакване.

— Този млад човек е изключително умен — продължи Торвалдсен, насочвайки пръст към Колинс. — Но началниците му просто не го разбират.

Малоун забеляза сълзите, които проблеснаха под клепачите на приятеля му. Това никога не се беше случвало.

— Той много ми липсва, Котън — прошепна възрастният мъж, без да отделя очи от лицето на Колинс.

Малоун пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Защо трябваше да умре? — тихо добави Торвалдсен.

— Ти ми кажи — отвърна Малоун. — Защо умря Кай?

— Как се чувстваш, тате?

Торвалдсен очакваше с нетърпение седмичното обаждане на Кай. Харесваше му, че синът му продължава да го нарича „тате“, въпреки че беше вече на трийсет и пет и бе част от елитния дипломатически корпус на Дания.

— Добре съм, сине. Чувствам се малко самотен в огромната къща, но Джеспър прави всичко възможно да ми разнообрази живота. Редовно се караме за поддръжката на градината, защото той обича да подрязва всичко. Голям инат е!

— Но в крайна сметка винаги е прав, нали? Ние с теб отдавна го знаем.

— Това никога няма да му го призная — засмя се Торвалдсен. — Как вървят нещата отвъд океана?

Кай беше поискал назначение в Мексико Сити и датското Външно министерство беше удовлетворило молбата му. Още от юношеска възраст синът му проявяваше голям интерес към ацтеките и тяхната култура.

— Мексико е невероятна страна. Объркана, нервна и хаотична, но същевременно предизвикателна и много романтична. Радвам се, че съм тук.

— А какво става с младата дама, с която си се запознал?

— Елена е прекрасна!

Елена Рамирес Рико работеше в специалния следствен екип към главната прокуратура на Мексико Сити. Кай беше споменал за професията й съвсем бегло, предпочитайки да говори за самата нея. Явно сериозно се бе увлякъл.

— Трябва да я доведеш на гости.

— Вече говорихме по този въпрос. Най-вероятно ще стане за Коледа.

— Чудесно! Сигурен съм, че ще й хареса как датчаните празнуват Коледа, но не и времето…

— Тя ми показа много археологически обекти. Познава много добре историята на страната си.

— По всичко личи, че я харесваш.

— Така е, тате. Напомня ми за мама. Същата топлина, същата усмивка…

— Значи трябва да е много красива.

— Елена Рамирес Рико е била обвинител по дела за престъпления, свързани с културното наследство — поясни Торвалдсен. — Главно кражби на произведения на изкуството, които са много разпространени в Мексико. Предстояло й да обвини двама души — испанец и англичанин. Важни играчи в бизнеса с крадени произведения на изкуството. Убита е в навечерието на процеса.