Стив Берри - Парижка вендета

— Разчитай на мен в това, което си намислила.

— Все още ли не ме харесваш? — пожела да узнае тя.

— Нека си спестим мнението ми по този въпрос.

Малоун реши да се поразходи, за да си проветри главата. Съдебното заседание започна рано и продължи без почивка чак до обяд. Не изпитваше глад, но беше жаден. Видя кафенето в далечния край на площада и се насочи натам. Тази задача беше лесна и различна от останалите. Трябваше да се увери с очите си, че наркопласьорът убиец ще получи заслужена присъда. Жертвата — агент на АБН от Аризона — беше екзекутирана в северната част на Мексико. Впоследствие се оказа, че е бил личен приятел на президента на САЩ Дани Даниълс — факт, на който се дължеше специалното внимание на Вашингтон към съдебния процес. Делото продължаваше вече четвърти ден, присъдата се очакваше най-късно утре. Обвинението беше свършило добра работа, доказателствата бяха многобройни и неоспорими. По частен път Малоун беше научил, че обвиняемият се намира във война с мексиканските си конкуренти, за които съдебният процес беше отличен начин да се отърват от един опасен съперник.

Някъде наблизо се разнесе камбанен звън, почти неразличим сред грохота на Мексико Сити. По затревения площад се разхождаха хора, други седяха под сянката на разцъфналите дървета, чиито ярки цветове смекчаваха мрачната сивота на околните сгради. Фонтан от син мрамор изхвърляше тънки струи пенлива вода в топлия въздух.

До слуха му достигна пропукване, последвано от още едно.

Монахинята в черни дрехи на петдесетина метра от него рухна на земята. Нови две пропуквалия. Друга жена се просна по очи.

Разнесоха се писъци на ужас. Хората по площада се разбягаха, сякаш дочули сигнал за предстояща бомбардировка. Очите му се спряха на група момиченца в строги сиви униформи. Още монахини. Жени с ярки поли, мъже в тъмни делови костюми. Всички бягаха, обзети от паника.

Малоун огледа площада, по който продължаваха да падат тела. В крайна сметка успя да засече стрелците — двама мъже на петдесетина метра от него. Единият беше на коляно, другият — прав.

Той бръкна под сакото си за беретата. Мексиканците му бяха разрешили да я задържи по време на престоя си. Прицели се и натисна спусъка. Повали и двамата с по един изстрел в главата. Видя още тела по земята. Никой на никого не помагаше. Всички бягаха. Малоун свали пистолета.

В същия момент екна единичен изстрел. Нещо разтърси лявото му рамо. Отначало не усети нищо, после мощен електрически заряд прониза тялото му и достигна мозъка. Изпита агонизиращата болка, която познаваше. Бяха го простреляли. Иззад редицата храсти се появи фигурата на мъж. Къдравата коса под килната настрани омачкана шапка беше единственото нещо, което направи впечатление на Малоун.

Болката се усили. Кръвта от раненото рамо бързо попиваше в ризата му. Нали задачата беше безопасна, по дяволите? Присъствие в съдебната зала и нищо повече. В душата му нахлу гняв, решителността му се завърна. Очите на нападателя гледаха дръзко, устата му беше разтеглена в иронична усмивка. Явно се колебаеше дали да довърши започнатото, или просто да избяга. В крайна сметка реши второто и се обърна.

Малоун усещаше, че губи равновесие, но стисна зъби и натисна спусъка.

И до ден-днешен не помнеше дали всъщност беше натиснал спусъка. По-късно му казаха, че е стрелял три пъти. Два от куршумите бяха попаднали в целта, ликвидирайки нападателя на място.

Крайният резултат? Седем убити и девет ранени.

Сред жертвите бяха младият дипломат Кай Торвалдсен от датското посолство и мексиканската прокурорка Елена Рамирес Рико, които обядвали в кафене на площада.

Десет седмици по-късно в Атланта се появи възрастен мъж с изкривен гръбнак, който пожела да се срещне с него. Малоун го покани в кабинета си, без да има никаква представа как Хенрик Торвалдсен е успял да го открие.

— Дойдох да се срещна с човека, който ликвидира убиеца на сина ми — рече Торвалдсен.

— Защо?

— За да ви благодаря.

— Можехте просто да се обадите по телефона.

— Научих, че и вие сте били на косъм от смъртта.

Малоун само сви рамене.

— Научих още, че напускате държавната си служба и сте си подали оставката като военен.

— Знаете доста много.

— Знанието е най-големият лукс на този свят.

Малоун не беше впечатлен.

— Благодаря за потупването по рамото — рече той. — За съжаление там имам една дупка, която продължава да ме боли. А сега бихте ли си тръгнали, моля?