Стив Берри - Парижка вендета

— Но защо са тези игри? — прекъсна го Малоун. — Защо просто не го убиете? Така ще сложите точка на всичко.

Отговорът беше очевиден за Сам.

— Защото ми вярвате — забързано рече той. — Защото знаете, че конспирация съществува!

Лицето на Торвалдсен светна от задоволство за пръв път от доста време насам.

— Никога не съм казвал, че не ти вярвам.

— Какво знаеш, Хенрик? — попита Малоун. — Ти никога не действаш на тъмно. Кажи ми какво криеш!

— Сам, помогни на Джеспър да пренесе втория труп до лодката — обърна се към Колинс Торвалдсен. — Моят приятел остарява, макар да не го признава. Вече не е пъргав както някога.

На Сам не му стана много приятно, но си даде сметка, че Торвалдсен иска да говори с Малоун насаме. Все пак беше външен човек и не можеше да има претенции. И тук, както в Сикрет Сървис, той беше дребна риба. Беше изпълнил молбата на Торвалдсен да се свърже с Малоун, но и му беше помогнал при неутрализирането на нападателите в книжарницата. Тоест беше доказал, че има качества. В първия момент понечи да протестира, но после се отказа. През последната година беше казал твърде много неща на началниците си във Вашингтон, което бе достатъчно, за да го уволнят. Отчаяно му се искаше да участва в плановете на Торвалдсен. Преглътна гордостта си и се подчини.

Когато Джеспър се върна, той пристъпи към него.

— Нека ти помогна.

Малоун проследи с очи първия му опит да се докосне до труп в найлонов чувал, после подхвърли:

— Какво още знаеш за финансовата групировка, която спомена преди малко?

— Приятелят ми във Франция със сигурност знае повече — отговори Сам.

— Тя има ли си име?

— Да. Парижкият клуб.

Корсика

Ашби стъпи на мръсния пясъчен бряг на Кап Корс. На хоризонта на изток мигаха светлините на Елба. На двайсетина метра от него, плискана от вълните, тъмнееше кулата „Санта Мария“. Развалините под нея излъчваха безнадеждност. Въздухът беше мек. Температурата не падаше под 18 градуса — една от причините, които привличаха туристите на острова и през зимата.

— В манастира ли отиваме? — попита корсиканецът.

Ашби вдигна ръка и лодката се отдалечи към „Архимед“, пуснал котва близо до брега. По-късно щеше да се свърже с нея по радиостанцията, която носеше със себе си.

— Разбира се — отвърна на въпроса той. — Според картата е някъде тук, съвсем наблизо.

Поеха по едва забележимата пътечка, като стъпваха внимателно сред острите скали. В ноздрите го удари характерния аромат на розмарин, лавандула, див чай, хвойна, смола и мирта. Далеч по-слаб по това време на годината, но приятен. През пролетта и лятото той властваше над целия остров, потънал в розови и жълти цветове. В главата му изплуваха думите на Наполеон по време на първото му заточение на Елба — когато духа западният вятър, той носи аромата на родната Корсика. Представи си, че е един от пиратите маври, нападали тези брегове в продължение на столетия и използвали скалите, за да не могат да открият следите им. За да се защитят от набезите им, генуезците построили множество наблюдателни кули. „Санта Мария“ беше една от тях — кръгла, висока около двайсет метра, с четириметрови каменни стени. В долната й част били резервоарите за вода, в средата — жилищните помещения, а най-горе — наблюдателният пост и бойната площадка. Едно забележително строително постижение.

Беше му приятно да върви по стъпките на историята. През една тъмна нощ на 1943 г. петима мъже бяха осъществили една необикновена мисия, чийто замисъл и значение Ашби успя да схване едва през последните три седмици. За съжаление на успеха на операцията бяха попречили действията на глупака, който в момента крачеше пред него. На това трябваше да се сложи край. Тук, още тази вечер. Предстояха далеч по-важни събития.

Изкачиха нисък хълм и навлязоха в горичка от дъбове, орехи и маслини. Отвсякъде ги обграждаше дълбока тишина. Не след дълго пред очите им се появи тъмният силует на параклиса „Санта Мария“. Манастирът около него беше построен през XI век — висок, тъмносив правоъгълник от слюдест гранит с дъсчен покрив и камбанария.

— Къде отиваме? — закова се на място корсиканецът. — Никога не съм идвал тук.

— Не познаваш този национален паметник? — подхвърли Ашби. — Всички жители на острова идват тук.

— Аз живея на юг. Там си имаме други природни забележителности.

— Казаха ми, че зад манастира има гробище — продължи Ашби и посочи вляво.

После пое напред по осветената от луната пътека. Наоколо не се виждаха никакви светлини. Най-близкото село се намираше на километри оттук.