Стив Берри - Парижка вендета

На прага Ларок се поколеба за момент, после спря и се обърна към Малоун.

— Може би пътищата ни отново ще се пресекат.

— Би било удоволствие за мен.

— Но тогава обстоятелствата ще бъдат коренно различни от днешните.

След тези думи жената се обърна и излезе.

— Дамата може да създаде проблем — обади се Стефани.

— Предполагам, че имаш хора отвън, нали?

Стефани кимна.

— Френската полиция ще ги изведе навън, а после ще запечата тунела.

Той бавно си даде сметка, че всичко е свършило. Най-после. Последните две седмици бяха сред най-ужасните в целия му живот. Нуждаеше се от почивка.

— Разбрах, че вече имаш нова работа — обърна се към Сам той.

— Официално съм назначен за агент в отдел „Магелан“ — кимна Колинс. — Чух, че е станало благодарение на теб.

— Трябва да благодариш на себе си. Хенрик щеше да се гордее с теб.

— Надявам се — промърмори Сам и посочи сандъците. — А какво ще стане с всичко това?

— Остава в полза на френската държава — обясни Стефани. — Произходът му е неизвестен, но съкровището е намерено на френска територия, следователно си е тяхно. Те твърдят, че с него ще компенсират част от щетите, причинени от Котън.

Малоун дори не се усмихна, защото беше насочил вниманието си към вратата. Елиза Ларок беше скрила заплахата си под обвивката на любезността. Но тя беше съвсем ясна — когато се срещнем отново, нещата ще бъдат различни. Неведнъж го бяха заплашвали. Освен това Ларок беше частично отговорна както за смъртта на Хенрик, така и за чувството на вина, което щеше да остане в душата му, докато е жив. Следователно й беше длъжник, а той беше от хората, които винаги си плащат дълговете.

— Оправи ли се, след като гръмна Лайън? — обърна се към Сам той.

Младият мъж кимна.

— Все още виждам как главата му се пръсна, но мисля, че ще го преодолея.

— Не си позволявай да свикнеш. Убийството е сериозна работа, дори когато обектът го заслужава.

— Говориш като един човек, когото познавах — отбеляза Сам.

— И той ли беше умник като теб?

— Много по-голям, отколкото съм си представял.

— За Парижкия клуб ти се оказа прав, Сам — рече с въздишка Малоун. — Поне част от конспирациите, за които говореше, се оказаха реални.

— Доколкото си спомням, ти ме смяташе за откачен.

— Половината ми познати мислят и мен за такъв — засмя се Малоун.

— Меган Морисън направи всичко възможно да й повярвам — намеси се Стефани. — Много свястно момиче.

— Възнамеряваш ли да я видиш отново? — попита Малоун, обръщайки се към Сам.

— Откъде накъде?

— От тона в телефонното й съобщение личеше, че се тревожи за теб. Тя се върна на онова място заради теб. А аз видях как я гледаш на погребението на Хенрик. В очите ти имаше нещо повече от интерес.

— Не знам, може би — обърка се младежът. — Ще ми предложиш ли съвет?

Малоун шеговито вдигна ръце.

— Не мога. Жените не са силната ми част.

— Я повтори! — присви очи Стефани. — Кой изхвърляше бившите си съпруги от самолет?

Той се усмихна.

— Хайде да тръгваме — изведнъж се разбърза Стефани. — Французите изгарят от нетърпение да поемат контрола.

Насочиха се към изхода.

— Нещо не ми дава покой — въздъхна Малоун, обръщайки се към Сам, който крачеше до него. — Стефани беше споменала, че си израснал в Нова Зеландия, но ти не говориш като „киви“. Защо?

— Дълга история — усмихна се Сам.

Същият отговор, който самият той му даде, когато Сам го попита за необичайното име „Котън“. Същите две думи, с които беше отговарял и на въпросите на Хенрик на същата тема, обещавайки някой ден да му обясни за какво става въпрос. За съжаление този някой ден така и не настъпи.

Малоун харесваше Сам Колинс. Младежът много приличаше на него самия преди петнайсет години, в началото на кариерата му като агент на „Магелан“. Сега той беше пълноправен член на специалния отряд и щеше да се изправи пред многобройните рискове, свързани с тази професия.

Всеки ден можеше да се окаже последен в живота му.

— Какво ще кажеш аз да ти разкажа моята история, а ти — твоята — предложи Caм.

— Дадено.

Работата по тази книга ме отведе във Франция, а после и в Лондон. В продължение на няколко дни двамата с Елизабет бродехме из Париж, за да се запознаем с всички места, описани в книгата. Аз не обичам подземията, а тя трудно понасяше височината на Айфеловата кула. Но оставяйки невротичните си състояния настрана, ние успяхме да намерим всичко, за което бяхме дошли. Както в предишните ми седем книги, сюжетът на тази също беше обект на създаване, комбиниране, коригиране и отстраняване на много нереални ситуации.