Стив Берри - Парижка вендета

Професор Мурад му беше обяснил какво точно да търси — следите, които Наполеон беше оставил за сина си. Започна с Псалм 134, стих 2:

Които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог.

После се прехвърли на Псалм 2, стих 8:

И ще Ти дам народите за Твое наследие.

Типичната за Наполеон грандомания.

Дойде ред на Псалм 14, стих 4:

Гледам вдясно и виждам.

Макар и съвсем конкретна, точната отправна точка беше трудна за определяне. Базиликата „Сен Дьони“ беше огромна — на дължина колкото футболно игрище и наполовина широка. Но следващият стих решаваше дилемата. Псалм 52, стих 10:

Аз пък съм в Божия дом като зеленееща се маслина .

Запознал се с Псалмите благодарение на професора, Малоун бързо откри един от тях, който описваше със смайваща точност събитията от отминалата седмица. Псалм 143, стих 4: Човек е като дъх, дните му — като преклонна сянка. Дано Хенрик най-сетне да е намерил покой.

Аз пък съм в Божия дом като зеленееща се маслина .

Малоун погледна надясно и забеляза един типичен готически паметник, в който се преплитаха елементите на древен храм. Горната платформа бе украсена с няколко фигури в молитвени пози. Най-отгоре бяха положени две каменни статуи на умиращи, а основата беше украсена с релефи в италиански стил.

Той се приближи към него, стъпвайки безшумно с гумените си подметки. На пода вдясно от паметника видя мраморна плоча, върху която беше гравирано самотно маслиново дръвче. Табелата указваше, че гробът е от XV век. Според професор Мурад в него бил погребан Гийом дю Шастел, един от любимите придворни на Шарл VII. Кралят го обичал толкова много, че го удостоил с честта да бъде погребан в „Сен Дьони“.

Псалм 62, стих 10 гласеше: А ония, които търсят да погубят душата ми, ще слязат в земната преизподня. Ще бъдат поразени със силата на меча; ще станат плячка на лисиците.

Малоун вече беше получил разрешение от френските власти да направи необходимото за разбулване на загадката, включително и да унищожи някои паметници в църквата, ако се наложи. Голяма част от тях бяха реставрации от XIX и XX век и не представляваха особена ценност. Преценявайки какво го чака, той беше помолил да му доставят съответните инструменти и оборудване, които го чакаха на малка купчина до западната стена.

Сега той прекоси нефа и вдигна един голям чук.

Запознавайки го с детайлите, професор Мурад бе изразил мнение, че онова, което търсеха, почти сигурно лежи някъде под основите на храма. След като изчете всички стихове, Малоун бе напълно съгласен с него.

Върна се към маслиновото дръвче, гравирано в пода. Последното послание на Наполеон към сина му се съдържаше в Псалм 16, стих 2: От твоето лице да излезе съд за мене; твоите очи да погледнат правотата.

Малоун вдигна чука и го стовари върху плочата. Мраморът не се счупи, но подозренията му се потвърдиха. Ударът прозвуча кухо, сякаш отдолу нямаше твърд камък. Нови три удара, и плочата се напука. След още два се пръсна на късове и в пода на храма зейна черен правоъгълник. В лицето го лъхна студено течение.

Мурад му беше разказал за внезапното решение на Наполеон през 1806 г. да прекрати оскверняването на „Сен Дьони“ и повторно да я обяви за императорска гробница. Той заповядал да възстановят същото абатство, създал монашески орден, който трябвало да следи за реставрацията на базиликата, възложена на група архитекти. Едва ли му е било трудно да поръча някои изменения в нея, включително тази дупка. Запазването й в тайна толкова дълго време си оставаше загадка, но това вероятно се дължеше на хаоса в следнаполеонова Франция, настъпил след заточението на императора на остров Света Елена. Малоун остави чука и отиде до стената, за да вземе въже и електрическо фенерче. Насочи лъча в дупката и веднага забеляза, че тя представлява нещо като шахта шейсет сантиметра на метър, която се спускаше отвесно седем-осем метра надолу. На каменното й дъно се виждаха останките от дървена стълба. Беше се запознал с чертежите на храма, които потвърждаваха наличието на огромна крипта под него. Част от нея беше отворена за публиката, но никой не знаеше какво лежи тук, близо до западната стена. По всяка вероятност Наполеон бе обърнал внимание на този пропуск и бе решил да се възползва от него.

Поне Мурад мислеше така.

Малоун завърза въжето около основата на близката колона и опита здравината му, а после хвърли другия му край в дупката. След кратък размисъл прибави към него и чука, който може би щеше да му потрябва. Закачи фенерчето на колана си, хвана въжето с две ръце и започна да се спуска.