Шила Бьорлинд - Прилив

- Насам.

Стилтон кимна с превързаната си глава. Свърнаха по тясна уличка с храсти от двете страни, която водеше към Стокхолмското пристанище. Внезапно Стилтон спря пред жив плет от птиче грозде.

- Тук е.

Посочи към голяма стара къща, видяла по-добри дни. Беше боядисана в жълто и зелено.

- Тук ли живее? - попита Оливия.

- Доколкото знам.

Оливия се пообърка - жертва на собствения си стереотипен възглед как и къде живеят главните инспектори. Където и да било, но не и в порутени стари имения като това. Стилтон я погледна.

- Няма ли да влезеш?

- Ти няма ли да дойдеш?

- Не.

Стилтон не възнамеряваше да я придружава до края на пътя. Оливия трябваше да се справи сама.

- Ще те чакам тук.

Не смяташе да й обяснява защо.

Оливия пристъпи към високата дървена порта и я отвори. Учудена, мина покрай всякакви чудновати постройки в просторния двор. Приличаха на пощурели къщички за игра с въжета, увиснали от тях, дълги мрежи и дъсчени пътеки. И всякакви пъстроцветни лампи. От затворен цирк ли са ги взели, попита се тя. До голяма люлка играеха две полуголи деца. Не обърнаха внимание на Оливия. Доста колебливо тя изкачи старомодната вита дървена стълба пред входната врата и натисна звънеца.

Почака доста. Къщата беше голяма. Най-сетне Мете Улсетер отвори вратата. Бе заета от рано сутринта - да пусне в ход разследването на убийството на Венд, да организира екипа, за да работят денонощно. Утре щеше да поеме нощната смяна. Сега погледна през вратата с учудено изражение. Едва след няколко секунди подреди мозайката в главата си. Младото момиче, което търсеше Том. Оливия Рьонинг? Точно така. И какво иска сега? Пак ли ще я разпитва за Том?

- Здравей - каза Мете.

- Здравей. В полицията отказаха да ми дадат номера ти. Обадих се на Том, той ме доведе тук и...

- Тук ли е Том?

- Да, той...

Оливия се извърна леко назад, Мете проследи погледа й и зърна фигура малко по-надолу по улицата.

Повече не бе необходимо.

- Влизай!

С две бързи крачки тя мина покрай Оливия. Едрото й тяло прекоси изненадващо бързо двора и излезе през портата. Не след дълго настигна Стилтон. Застана пред него. Мълчаливо. Стилтон сведе очи. По навик. Мете остана там, където беше, както правеше Вера. След малко улови Стилтон под ръка, обърна го и тръгна отново към портата.

Вървяха като стара двойка. Висок, дрипав мъж с превързана глава и обемиста - меко казано - жена с капчици пот над горната устна. Минаха през портата. Стилтон спря.

- Кой е вътре?

- Джими играе на компютъра с децата. Горе са. Йолене спи. Мортен е в кухнята.

Оливия послуша Мете и влезе вътре. В антрето или както там се наричаше. Доста претъпкано място, където се наложи да прескача това и онова, за да стигне дотам, където светеше. Точната дума за стаята я затрудни. Но беше огромна. Все пак се намираше в имение, което навремето е било доста стилно. С красива дървена ламперия, тавани с бели гипсови орнаменти и чудати предмети.

Не бяха чудати за хората, които ги бяха събирали на безброй пътешествия по света. Филипински сватбени диадеми, украсени с миниатюрни маймунски черепи с перести коронки. Пъстроцветни шевици от гетата в Кейп Таун. Дълги цилиндри с натрошени кости, които звучаха като призрачни гласове, когато ги раздрусаш. Предмети, запленили въображението на обитателите на къщата, които бяха решили, че ще намерят място за тях в просторните стаи. Като тази например.

Оливия се озърташе с ококорени очи.

Така ли живеят хората? Възможно ли е да се живее така? Разстоянието до спретнатата къща в бяло на родителите й в Ротербро бе поне няколко светлинни години.

Тя прекоси внимателно стаята и чу трополене. Тръгна към него през още две екзотични помещения, които засилиха усещането й за... е, всъщност не знаеше за какво. Но нещо тук я завладяваше. Очароваше я и същевременно й вдъхваше някакво неназовимо чувство.

В крайна сметка се озова в кухнята.

Огромна кухня по нейните стандарти. Изпълнена със силни миризми, проправящи си път към ноздрите й. До модерна газова печка стоеше закръглен мъж с щръкнала посребряла коса и престилка на квадратчета. Шейсет и седем годишният мъж се обърна към нея.

- Здрасти! Коя си ти?

- Оливия Рьонинг. Мете ми каза да вляза. Тя...

- Добре дошла! Аз съм Мортен. Тъкмо щяхме да вечеряме. Гладна ли си?

Мете затвори входната врата зад Стилтон и тръгна пред него през антрето. Той се поколеба секунда-две. На стената имаше голямо огледало в позлатена рамка. Погледна случайно към него и се стресна. Не беше виждал лицето си от почти четири години. Никога не поглеждаше към витрините на магазините, в тоалетните нарочно избягваше огледалата. Не искаше да се вижда. Сега нямаше избор. Взря се в отражението си. Не беше неговото лице.