Шила Бьорлинд - Прилив

- Зелено папагалче. Юси. Отлетя и не се върна, когато бях на седем. Отивам в парната баня.

- Добре.

Гранден тръгна към парната баня. Когато вратата се затвори зад него, мобилният телефон на Бертил иззвъня.

Беше Мете Улсетер.

Стилтон се стремеше да не обръща внимание. Дълго време. Но след като туптящата болка отвътре продължи да го измъчва цяла нощ, се предаде и пое към Пеларбакен. Клиника на християнската църква, в която лекуваха предимно бездомни.

Там установиха, че Стилтон страда от няколко различни неща. Но нищо прекалено сериозно, изискващо болнично легло. Стараеха се да заемат легла само в краен случай. Вътрешните му органи не бяха увредени. Външните рани заздравяваха. С известна изненада младият лекар докосна - с доста дълъг инструмент - лепкавото жълто-кафяво вещество, размазано върху повечето рани.

- Какво е това?

- Лечебен мехлем.

- Мехлем?

- Да.

- Ясно... Забележително!

- Кое?

- Ръбовете на раните определено са зараснали много бързо.

- Нима?

Какво си мислеше младежът? Че само лекарите разбират от медицина?

- Купува ли се отнякъде?

- Не.

Превързаха главата на Стилтон с чист бинт и го отпратиха да си върви с рецепта, която не възнамеряваше да използва. На улицата картините се върнаха в ума му. Калейдоскоп от замъглени образи. Пропъди ги и се замисли за Норката. За дребния всезнайко, който всъщност му бе спасил живота. До голяма степен. Ако беше останал в подземието до края на нощта, щеше да затъне в истинска помия. Норката го бе завел в караваната, бе намазал раните му и го бе завил с одеяло.

Дано да се е уредил с откарване до вкъщи, помисли си Стилтон.

- Закара ли го вкъщи?

- Кого?

- Норката? Онази вечер?

Оливия се бе обадила на Стилтон, който се намираше в мисионерския център на Флемингаган. Пробваше нови дрехи. Старите бяха неспасяемо оплескани с кръв.

- Не - каза тя.

- Защо?

- Как се чувстваш?

- Защо не го закара?

- Поиска да се разходи.

Глупости, помисли си Стилтон. По-скоро се бяха сдърпали на излизане от караваната. Знаеше какво представлява Норката, а малкото му впечатления от Рьонинг му подсказваха, че не би преглътнала номерата на дребосъка.

- Какво искаш? - попита той. - Не приключихме ли с теб?

- Помниш ли какво ти разказах в караваната? За мъжа, който се появи на Нордкостер. Край брега и после пред бунгалото ми?

- Да. И?

Оливия му обясни какво е видяла в новинарски сайт точно преди десет минути. Нещо, което здравата я беше потресло. Когато замълча, Стилтон каза:

- Трябва да информираш следователя, който отговаря за случая.

Следователят, отговорен за случая, седеше срещу бившия партньор на убития Нилс Венд. Във фоайе на втория етаж в офис сградата на Свеавеген. Бертил Магнусон й беше дал десет минути. После трябвало да бърза за среща. Мете Улсетер подхвана по същество.

- Да сте чували или виждали Венд наскоро?

- Не. Защо?

- Явно е бил в Стокхолм, а имате общо минало. „Магнусон Венд Майнинг“.

- Не сме поддържали контакт. Изключително шокиран съм. След толкова години мислех, че той...

- Той?

- Е, всякакви възможности ми минаваха през ума - че се е самоубил или нещо му се е случило, похитили са го или просто е изчезнал...

- Ясно.

- Знаете ли защо се е появил толкова внезапно?

- Не. А вие?

- Не.

Мете погледна замислено мъжа пред себе си. Секретарка махна дискретно на Магнусон. Той се извини и обеща да съдейства, разбира се, на полицията, когато разполага с повече време.

- Все пак имахме общо минало, както отбелязахте.

От информационната служба в полицейската централа Оливия разбра кой отговаря за разследването на убийството на Нилс Венд. Пробва да се свърже с Мете Улсетер, но се натъкна на непробиваема стена. Не й дадоха никакъв телефонен номер. Имаше обаче номер и офис, където събират сведения.

Оливия не се заинтересува. Обади се отново на Стилтон.

- Не мога да се свържа с човека, който отговаря за разследването.

- Кой е той?

- Мете Улсетер.

- О, ясно.

Стилтон помисли няколко секунди. Знаеше, че Мете Улсетер трябва да получи информацията на Оливия. Възможно най-скоро.

- Къде си сега? - попита той.

- Вкъщи.

- Вземи ме от Камакаргатан 46 след два часа.

- Нямам кола.

- Какво?

- Ами... двигателят не е в ред.

- Добре, ела на автобусната спирка за Вермдьо. В Слюсен.

Започваше да се стъмва, когато слязоха от автобус 448 и тръгнаха през квартал с красиви стари къщи. На автобусната спирка имаше табела с надпис: „Фьосабакен“. Оливия не познаваше района.