Шила Бьорлинд - Прилив

- Може би. Проблемът са мините. Не сме осигурили необходимата земя.

- Твърде бързо ли действаш?

Бертил се усмихна. Ерик умееше отлично да се представя за аутсайдер. Във всяка ситуация с подмолни камъни.

- Наясно си колко бързо действаме, Ерик. Забрави ли, че ти показах плановете?

- Не е нужно да навлизаме в подробности.

Гранден не обичаше да му напомнят, че пръстите му са все още в буркана с меда. Официално ги бе облизал до блясък преди много време.

- Затова ли изглеждаш малко отнесен? - попита той.

- Не.

Бертил едва устоя на изкушението да каже прекалено много. Вероятно заради виното, безсънието, напрежението или просто желанието да се разтовари. Да се поотпусне със стария мускетар.

Но се овладя.

Нямаше как да обясни записания разговор. А и дори да признае причината за разговора, знаеше как ще реагира Ерик. Той бе замесен от същото тесто като него. Излят в същия егоцентричен калъп. Чуеше ли за разговора, най-вероятно щеше да даде знак на сервитьора да донесе сметката, да благодари на стария си приятел за дългото и доходоносно приятелство и да изчезне от живота му.

Завинаги.

Затова Бертил подхвана отново любимата тема на Ерик.

- Какъв пост ще заемеш всъщност?

- Поверителна информация! Но ако се получи, следващия път, когато седнем тук, ще вдигаш наздравица с един от най-влиятелните европейци.

Ерик Гранден издаде долната си устна напред. Мимика, с която подчертаваше важния подтекст на думите си.

Според Бертил просто изглеждаше комично.

Предположи, че е припаднал. След колко време се е свестил? Не знаеше. Усети обаче студено течение през тесния проход. Сигурно бяха отворили нещо в отсрещния край - там, където искаше да стигне. Вероятно от студа тялото му се бе свило няколко милиметра и се бе освободило. Съвсем малко. Ала достатъчно да се избута трескаво с крака през ръба на улея и пак да се просне с протегнати напред ръце.

Издиша няколко пъти и се примири, че е невъзможно да се върне назад. Имаше само един изход да се измъкне оттук. Една посока - надълбоко.

Започна отново да се провира напред.

Да пълзи.

И понеже чувството му за време бе изчезнало отдавна, нямаше представа колко дълго е пълзял, но внезапно се озова там. До края на тунела. Погледна навън.

Към гигантска пещера, издялана в скалата.

Никога нямаше да забрави какво видя вътре.

Първо - светлината. По-скоро светлините. Прожектори, разпръскващи примигващи червени и зелени снопове из пещерата. Заслепяваща светлина. Очите му се приспособиха бавно.

После видя клетките.

Две. Правоъгълни. Три метра широки и два метра високи. Поставени в средата на подземието. Стоманени рамки със сива метална мрежа, опъната между тях.

А вътре имаше момчета.

По две във всяка клетка - десетинагодишни. Полуголи - само по къси панталони от черна кожа. Биеха се като обезумели. Без ръкавици. По телата им тук-там се стичаше кръв.

Имаше и зрители.

Няколко редици около клетките. Насъскваха ги. Крещяха. Дюдюкаха. Ръцете им бяха пълни с банкноти, които сменяха собствениците си по няколко пъти по време на битката.

Бой в клетки.

Със залози.

Ако не беше чул историята на Аке, щеше дълго да се чуди какво виждат очите му.

Предупреден или не обаче, гледката го потресе.

Няколко часа по-рано бе потърсил „бой в клетка“ в компютъра на „Местоположение Стокхолм“ и бе прочел ужасяваща информация. Как започнало в Англия преди години. Родителите позволявали на децата си да се бият в метални клетки. За да се „калят“, както се изразяваше един баща. Стилтон откри и видео - как две осемгодишни момчета се бият в стоманена клетка в работническия клуб „Грийнландс“ в Престън. Повдигна му се.

Но продължи да щрака с мишката.

Методично издири още информация. Как боят в клетка се разпространил в други страни и ескалирал година след година. Залозите и парите ставали все повече, а битките се отдалечавали от погледа на обществеността. В крайна сметка потънали под земята.

Скрити от нормалния свят, но добре известни на любителите на невръстни гладиатори.

Как е възможно да скриеш подобно нещо, удиви се Стилтон.

И как карат децата да се бият?

Разбра отговора от текст, където обясняваха, че спечели ли битка, детето се издига в специална ранглиста. След десет битки първенецът в списъка печели пари. Светът гъмжи от бедни деца. Бездомни деца. Отвлечени деца. Деца, за които няма кой да се погрижи. Деца, подмамени, че боят в клетка ще ги доведе донякъде.