Шила Бьорлинд - Прилив

Норката изпрати Аке до вкъщи. Чувстваше, че така е редно. Увете им отвори и получи голяма прегръдка. От Аке, който веднага отиде да вземе футболния си екип.

- Сега ли ще играеш?

- Да!

Увете погледна към Норката, който погледна към Аке и в отговор получи намигване. Аке изтича навън.

- На тренировка ли отива? - попита Увете.

Изглеждаше малко притеснена.

- Да.

Норката влезе неканен в кухнята.

- Какво ти каза той? Разбра ли нещо? - попита Увете.

- Синините не са от футбола. Ще работиш ли тази нощ?

- Не.

Увете седна срещу Норката. Студената светлина от неоновата лампа над мивката разкриваше лицето й с безчувствена откровеност. Лице, което не носеше годините добре. За пръв път Норката забеляза колко тежко живее Ветан. Преди винаги я бе виждал гримирана - дори в кафенето в града. Сега нищо върху лицето й не скриваше какво значи да си изкарваш прехраната по нейния начин.

- Трябва ли да продължаваш с тази гадост?

- Улицата?

- Да.

Увете отвори малкия прозорец за проветряване и запали цигара. Норката я познаваше много добре - от старите дни - и знаеше доста за живота й. Но не всичко. Не знаеше защо се продава на улицата, но предполагаше, че е за пари. Оцеляване и безкрайна илюзия, че тази нощ ще е последната. Или предпоследната. Или само още една нощ и точка.

Но последната нощ никога не настъпва.

- Какво друго да правя?

- Да си намериш работа. Каквато и да е.

- Като теб?

Норката се подсмихна и сви рамене. Не беше блестящ пример за подражание в тази сфера на реалността. Не беше работил в истинския смисъл на думата, откакто на младини отговаряше един сезон за лифта в Катарина. Нагоре-надолу девет часа, свят да ти се завие.

- Имаш ли кафе?

- Да.

Докато Увете приготвяше две чаши филтърно кафе, Норката се опита да й обясни възможно най-деликатно защо по тялото на Аке има синини. За да не понесе твърде тежко удара.

Преди години Норката бе помогнал на Стилтон да се свърже с ГИ - по полицейски дела. Подозираха незаконно проникване в подземна военна база. Съкращението означаваше „Градски изследователи“ - група доброволци, които в свободното си време проучваха и картографираха градските подземия. Тунели. Стари фабрики. Шахти. Бомбоубежища. Изоставени места, където влизането най-често бе забранено.

Дейността на „Градски изследователи“ не беше съвсем законна.

Норката му изпрати съобщение с телефонния номер на познайника си от групата, Стилтон се обади и помоли за среща. Обясни, че ще пише статия за „Местоположение Стокхолм“, посветена на тайните подземия в Стокхолм и околностите му. Мъжът знаеше какво представлява списанието и го харесваше.

Получи се.

Понеже дейността им не беше съвсем законна, двамата, които дойдоха на срещата, бяха скрили лицата си зад скиорски маски. Разбираемо. Стилтон не възрази. Мястото на срещата също бе съобразено с нуждата от дискретност. Ван, паркиран край доковете в Хамарби. Единият от групата седеше зад волана. Другият - на задната седалка. Стилтон седна отпред до шофьора. Външният му вид не смути хората в колата. Все пак пишеше за „Местоположение Стокхолм“.

- Какво те интересува?

Стилтон обясни какво ще представлява статията. Как под голям град като Стокхолм има невероятно много скрити места, а „Градски изследователи“ са запознати най-добре с тях. Ласкателство и бели лъжи. Единият се позасмя и го попита дали бездомните няма да се възползват от информацията, за да си осигурят подслон за нощуване. Стилтон също се засмя и каза, че се налага да поемат този риск. После двамата се спогледаха и свалиха маските. Единият се оказа момиче.

Е, това беше малък урок относно предубежденията и предварителната нагласа, помисли си Стилтон.

- Имаш ли карта? - попита момичето.

Стилтон беше дошъл добре оборудван. Извади картата, разгърна я и я приглади.

През следващия половин час момичето и младежът посочваха едно след друго тайните места, скрити под града. Стилтон се преструваше ту на удивен, ту на изненадан. И реакциите му вероятно не бяха съвсем актьорска игра. Понякога наистина се смайваше. И от самото съществуване на местата, и от факта, че младежите знаят за тях. Впечатлиха го.

- Невероятно - повтори неведнъж.

Но след половин час почувства, че е време. Каза, че според един от бездомните му приятели в Орща имало фантастично подземие, за което не знаел почти никой.

- А вие?

Момичето и младежът се спогледаха усмихнати. Каквото не знаеха за стокхолмските подземия, не си струваше да се знае... и така нататък.