Шила Бьорлинд - Прилив

- Има едно място - посочи младежът. - Нарича се „Вино и духове“.

Момичето придърпа картата и го посочи.

- Ето.

- Голямо ли е?

- Гигантско. Предвиждали го за воден резервоар или нещо подобно, но сега е празно. Простира се на няколко етажа под земята.

- Били ли сте там?

Двамата пак се спогледаха. Колко да кажат?

- Няма да споменавам имената ви или да снимам. Никой няма да разбере, че съм разговарял с вас - обеща Стилтон.

- Били сме - каза момичето.

- Как се слиза долу? Трудно ли е?

- И да, и не - отговори младежът.

- В смисъл?

- Може да се влезе през решетъчните порти отпред. После слизаш по много дълъг тунел през скалите. Накрая минаваш през стоманена врата към главното помещение. Това е лесният начин, но вратата обикновено е заключена - обясни младежът.

- А трудният начин?

Момичето погледна към младежа зад волана, а той погледна към Стилтон. Вече обсъждаха тайни.

- Има тесен проход. Влиза се през решетка на улицата. Ето тук...

Младежът посочи отново картата.

- Има тясна метална стълба, закрепена на стената под решетката. Спускаш се петнайсетина метра надолу, стигаш до метална врата и зад нея има проход.

- Който води до подземието?

- Да, но е...

Младежът замълча.

- Какво?

- Адски е тесен.

- И дълъг - добави момичето. - Освен това е тъмно като в рог.

- Ясно.

Стилтон кимна. Момичето сгъна картата. Младежът погледна към Стилтон.

- Няма да пробваш да влезеш по този начин, нали?

- В никакъв случай.

- Добре, защото няма да стигнеш доникъде.

Норката се обади, когато Стилтон се отдалечаваше от доковете в Хамарби.

- Свърза ли се с тях?

- Да.

- Знаеха ли нещо?

- Да.

- Значи има подземие в Орща?

- Да.

- Добре, сега знаем и ние.

Ние, помисли си Стилтон. Норката звучеше като в старите дни. Че са екип ли си въобразяваше?

- Какво ще правиш сега? - попита Норката.

- Ще огледам мястото.

Стилтон прекъсна връзката.

Щеше да се спусне в тясната шахта под уличната решетка с помощта на металната стълба на стената. Петнайсет метра по-надолу имаше метален капак. Провървеше ли му, щеше да е отворен. Ако му провърви още повече, щеше да успее да се провре през него. И да пропълзи по корем през тъмния проход. Нямаше място за обръщане. Не можеше ли да продължи напред, трябваше да се избута назад.

Ако не се заклещи.

Това бе един от натрапчивите му кошмари. Как се заклещва. На различни места в различни сънища, но винаги с еднакъв сценарий - лежи заклещен, в безизходица, и знае, че никога няма да се освободи. Просто ще изтлее в ужасни мъки.

Сега щеше да се постави точно в такава кошмарна ситуация. Доброволно. Да се вмъкне в непознат каменен проход, не по-широк от човешко тяло.

Заклещи ли се, ще бъде завинаги.

Много бавно започна да слиза по металната стълба в тясната шахта. Тлъсти черни паяци пълзяха но стените. По средата на пътя му хрумна, че капакът може би няма да се отвори. Забранена надежда, която бързо пропъди.

Капакът се отвори.

Донякъде. Стилтон го бутна с крак възможно по-навътре и успя да се провре до кръста през пролуката. Погледна напред. Не че имаше смисъл. Различи черна дупка, която се простираше няколко метра напред, и после - само тъмнина. Запали фенерчето си и установи, че проходът се спуска леко надолу и изчезва.

Провря цялото си тяло през отвора и си пое рязко дъх. Беше по-тясно, отколкото очакваше. Легнал по корем с протегнати ръце, осъзна колко безумна е била идеята му. После се замисли за Вера. Изключи фенера и пропълзя напред.

Избутваше се с пръстите на краката. Повдигнеше ли глава, удряше скалата. Сведеше ли я твърде ниско, изжулваше брадичката си. Придвижваше се много бавно, но упорстваше. Дециметър по дециметър в тъмния тунел. По гърба му се стичаше пот. Най-сетне стигна до стръмния наклон. Трябваше да вземе решение. Ако проходът се спускаше прекалено рязко надолу, нямаше да успее да премине. Рискът да се заклещи бе значителен.

Рискът да преживее кошмара си бе максимален.

Включи фенера и зърна жълти миши очи на по-малко от метър пред себе си. Не се стресна. Ако няколко години живееш без дом, свикваш с плъховете. Често единствената налична компания. Плъхът вероятно почувства нещо подобно, защото след секунда се обърна и изчезна.

Стилтон пропълзя след него. И спря рязко. Ъгълът беше твърде остър, но за жалост Стилтон го осъзна късно, когато по-голямата част от тялото му вече бе вклинено в скосения проход. Нямаше да успее да премине. И още по-зле - нямаше да успее да се върне. Тялото му бе приклещено в тесния улей.