Шила Бьорлинд - Прилив

Да си задаваш въпроси.

Компанията? Друга жена? Мехурът му? Да не би да се е прегледал тайно и да са му казали, че е болен от рак?

Нещо не беше наред.

Отдавна.

На сутринта реши да го попита, но той вече беше излязъл. И изобщо не си беше лягал.

Тя кривна от върволицата автомобили и подмина бързо университета.

- Студентски проект?

- Да.

Оливия си бе уредила среща с Мириам Виксел под донякъде мним претекст. Беше й обяснила, че е второкурсничка в Полицейския колеж, което бе вярно, и са им възложили задача да пишат по темата за „бизнеса“ с компаньонки. „Много важно есе.“ Нарочно се бе представила за твърде наивна и невежа. Преподавател им дал старо досие за „Златната карта“ и успяла да открие единствено Виксел от имената в списъка.

- Какво те интересува? - попита я Виксел по телефона.

- Ами... по-скоро какви мисли са ви вълнували. На двайсет и три съм и се опитвам да разбера как момичетата стават компаньонки. Какво ги подтиква? Какво ги привлича?

След още няколко безсмислени фрази Виксел налапа въдицата.

Сега седяха в открито кафене на Биргер Ярлсгатан. Яркото слънце, провряло се между високите сгради, накара Виксел да си сложи тъмни очила. Оливия надлежно извади бележниче и я погледна.

- Пишеш за храна?

- Да, на свободна практика. Главно за ваканционни списания.

- Колко интересно! Но не напълняваш ли?

- Моля?

- Е, сигурно се налага да ядеш много, когато пишеш за храна.

- Не е толкова зле.

Виксел се усмихна леко. Беше се съгласила да разговаря с Оливия срещу безплатен обяд. Описа й бързо времето, през което бе работила като компаньонка. Не беше дълго. Настояли да върши неща, които не отговаряли на очакванията й, и се отказала.

- Имаш предвид секс?

Оливия зададе въпроса с възможно най-ококорени очи.

- Нещо такова.

- Но в „Златната карта“ е имало много момичета, нали?

- Да.

- Ти ли беше единствената шведка?

- Не знам.

- Помниш ли някоя от другите?

- Защо?

- За да се свържа и с нея.

- Не помня другите.

- Добре...

Оливия забеляза, че Виксел стана по-бдителна. Но имаше още въпроси.

- Помниш ли момиче със синя коса? - попита тя.

- Да. Помня!

Виксел внезапно се засмя. Споменът за синята коса очевидно я развесели.

- Беше русо момиче от Керторп. Май се казваше Увете. Мислеше, че ще изглежда секси със синя коса!

- Но не изглеждаше.

- Не. Беше грозно.

- Представям си... А имаше ли латиноамериканка?

- Да... Не й помня името, но беше много красиво момиче.

- Смугло? С черна коса?

- Да, да... Твоя позната ли е?

- Не, беше описана в досието и се почудих дали не е чужденка. Но пък по онова време не е имало много имигранти...

- Е, имаше все пак.

Виксел внезапно почувства, че не разбира какво всъщност цели това младо момиче. Благодари за обяда и си тръгна. Доста ненадейно. Оливия имаше още един въпрос, но така и не успя да го зададе: Чернокосото момиче движеше ли се с Джаки Берилунд?“.

Оливия стана и също тръгна. Към Стюреплан. Мек вятър повяваше от залива Нюбровикен. Леко облечени пешеходци се точеха във всички посоки. Оливия се понесе по течението. Някъде до ресторант „Изток“ й хрумна нещо.

Намираше се само на две пресечки.

От бутика.

„Уиърд & Уау“.

Ето го.

Бутикът на Джаки Берилунд на Сибюлегатан. Оливия поспря пред витрината. Думите на Ева Карлсен отекнаха в ума й - недей да душиш около Джаки Берилунд.

Няма да душа. Просто ще посетя магазина й и ще видя какво продава. Тя не ме познава, за нея съм най-обикновена клиентка. Какво толкова? Така разсъди Оливия.

И влезе в бутика.

Първо усети миризмата. Вдиша силна доза сладникав парфюм.

После я стъписа стоката в бутика. Не беше за нея. Дрънкулки, каквито не би помислила да внесе в дома си, и дрехи, които категорично не биха й подхождали. С направо абсурдни цени, каза си тя и се приведе към рокля. Когато вдигна глава, Джаки Берилунд стоеше точно пред нея. Добре гримирана, тъмна коса, малко над среден ръст. Зорките й сини очи се впиха в младата жена. Оливия си спомни изражението им, когато Ева Карлсен я разпитваше за "Червено кадифе".

- Какво обичате?

Оливия се обърка.

- Просто разглеждам.

- Интересуват ли ви сувенири за дома?

- Не.

Неразумен отговор. Оливия веднага съжали, че го е изрекла.

- Искате ли да разгледате роклите? Има модерни и винтидж модели.

- Да, добре... хмм... Сякаш не са в моя стил.

Но би трябвало да съм го разбрала от пръв поглед, помисли си Оливия. Помая се няколко секунди. Огледа обеци и пипна стара грамофонна фуния от 1930 година. После усети, че е време да си върви.