Шила Бьорлинд - Прилив

- Здрасти, Ветан!

Винаги я наричаше Ветан. Норката бе дошъл.

Приближи до масата, отметна рехавата си конска опашка зад врата и седна. В прекрасно настроение. Току-що бе минал през букмейкърски пункт и бе заложил на победител.

Четиристотин крони, получени на място. Парите прогаряха дупка в джоба му.

- Колко спечели?

- Четири хиляди!

Норката винаги добавяше поне една нула. Освен към възрастта си. Тогава импровизираше. Беше на четиресет и една, но с леко сърце казваше, че е между двайсет и шест и трийсет и пет - в зависимост от компанията. Веднъж, с момиче от Севера, рискува с „тъкмо подминах двайсетте“. Тя обаче беше новодошла в града и търсеше забавления, затова преглътна всичко, макар да й се струваше по-големичък.

- Този град си взема цената - каза Норката с такава интонация, сякаш Ню Йорк е квартал на Стокхолм.

Увете обаче не идваше от север и знаеше на колко години е, затова не се налагаше да се преструва.

- Благодаря, че дойде.

- Норката винаги идва.

Той се усмихна и си помисли, че е майстор на иносказанието. Малцина споделяха мнението му. Повечето го държаха на разстояние, след като прогледнеха през доста кухата му фасада и историите за изключителните му подвизи започнеха да се повтарят до втръсване. Как например е разкрил убиеца на Улоф Палме или е открил „Роксет“. Тогава се оттегляха. Често пропускаха обаче, че Норката има голямо сърце, скрито дълбоко под маската на отчайващото празнословие. Сърце, което в момента се разтуптя тежко при вида на снимките от телефона на Увете - на полуголо момче с насинено и охлузено тяло.

- Снимах го, докато спеше.

- Какво е станало?

- Нямам представа. В училищния спортен център ми казаха, че там не се е случвало нищо нередно, а Аке твърди, че било от футбола.

- Когато играеш футбол, не те смилат така. Дълги години играх в „Байен“. Имаше сблъсъци в наказателното поле, бях център, но не остават чак такива белези.

- Да.

- Изглежда като пребит!

- Да.

Увете избърса бързо очите си. Норката я погледна и улови ръката й.

- Искаш ли да поговоря с него?

Увете кимна.

Норката реши да си поговори с малкия Аке.

Футбол?

Как не.

Наближаваше времето за затваряне. В бутиците на Сибюлегатан започваха да изключват осветлението. В „Уиърд & Уау“ лампите все още светеха. Джаки Берилунд винаги затваряше час по-късно. Познаваше клиентите си, а те винаги можеха да се появят в последната минута и да вземат дреха или декоративен аксесоар, за да освежат вечерното парти. В този момент възрастен господин от шикозния Йостермалм търсеше нещо, с което да умилостиви съпругата си. Преди ден бе пропуснал годишнината им и положението се беше вгорчило. Така се изрази.

- Положението се вгорчи.

Сега опипваше чифт обеци, окачени сред други дизайнерски бижута.

- Колко вземаш за тези?

- За теб седемстотин.

- А за другите?

- Петстотин.

Така общуваха Джаки и кръгът й от повече или по-малко състоятелни клиенти - с плоски шегички.

Но всичко в името на бизнеса.

- Дали ще ги хареса? - попита възрастният господин.

- Жените обожават обеци.

- Така ли?

- Да.

Понеже възрастният господин нямаше представа какво обожават жените, той прие думите на Джаки на доверие и излезе от бутика с обеците, опаковани в красива розова кутийка. Когато вратата се затвори зад гърба му, мобилният телефон на Джаки звънна.

Беше Карл Видеюнг.

С определено ясен глас и безупречен слух той осведоми Джаки кой го е посетил по-рано през деня. Млада жена от Полицейския колеж го бе разпитвала за някогашните му момичета на повикване. Престорил се на полумъртъв, за да разбере какво цели.

- Ставам любопитен, когато надуша ченгета - каза той.

- И какво искаше тя?

- Не знам, но попита за теб.

- За мен?

- Да. И кои други са работили по същото време.

- В „Златната карта“?

- Да.

- Какво й каза?

- Дадох й Мириам Виксел.

- Защо?

- Защото Мириам се измъкна. Не беше приятно, помниш ли?

- Да. И какво от това?

- Рекох си, че префърцунената Мириам ще се поизчерви, ако полицейски стажанти заврат нос в миналото й.

- Противен си.

- Надявам се.

- Какво й каза за мен?

- Нищо. Не съм толкова противен.

Тук разговорът приключи. Доколкото засягаше Видеюнг. Джаки го превъртя още няколко пъти в ума си. Защо някакво момиче се интересува от миналото й? И кое е то?

- Как се казваше?

- Оливия Рьонинг.

Така й отговори Видеюнг, когато Джаки му се обади отново.