Шила Бьорлинд - Прилив

Аке пропъди мислите и опипа ключа, провесен на врата му. Знаеше, че майка му работи в града, и точно какво работи.

Или като какво.

Преди време по-голямо момче от училището му бе отворило очите след тренировка по футбол.

- Уличница. Майка ти е уличница!

Аке не знаеше какво значи „уличница“. Прибра се вкъщи и провери в интернет.

Сам вкъщи.

После взе каната със студена вода, която майка му бе сложила в хладилника, преди да отиде в града. Изпи я почти до дъно и си легна.

И се замисли за майка си.

Замисли се как да й помогне да спечели пари, за да не е нужно да бъде такава, каквато я наричат.

От време на време през мъглата минаваха коли на път за Ваксхолм. Беше ранна сутрин в Буйесандсланд и никой не обръщаше внимание на сивото „Волво“. То бе паркирано на закътана чакълеста алея недалеч от красивия замък, заобиколен от гора. Сред мъглата стадо диви прасета риеха, търсейки храна.

Нилс Венд седеше зад волана и се взираше в лицето си в огледалото за задно виждане. Беше се събудил към три сутринта в хотелската стая. В пет се беше качил в колата под наем и бе потеглил към Ваксхолм. Искаше да се махне от хората. Лицето в огледалото изглеждаше изпито, със сини сенки под очите. Изтощен си, Нилс, каза си той.

Но щеше да се справи.

Не оставаше много. Тази сутрин бе обмислил последните парченца от пъзела, който подреждаше. Планът му започна да придобива отчетлива форма след критичния телевизионен репортаж за дейността на „Магнусон Уърлд Майнинг“ в Конго.

Типичният Бертил. Безпощаден както винаги.

После Нилс видя демонстрантите, прочете брошурите и множество дискусии в различни групи във Фейсбук. „Мобилни телефони без грабеж“ например. И разбра колко дълбоко е възмущението.

Тогава планът му се избистри.

Щеше да удари там, където ще заболи най-много.

Към девет и четвърт Бертил бе разрешил проблема със земевладелеца в Уаликале. Не лично, разбира се, а с посредничеството на добър приятел - военния командир. Той бе изпратил охранителен отряд при земевладелеца. Обясниха му, че заради смутовете в областта е възможно да обявят евакуация. Като предпазна мярка. Земевладелецът не беше глупав. Попита дали има начин да избегне принудителната евакуация. Военните му отговориха, че шведската компания „Магнусон Уърлд Майнинг“ е предложила да отговаря за сигурността в района, при условие че й предоставят част от земята за разработване на рудни залежи. Това бил начинът да преодолеят неприятностите.

Готово.

Бертил напомни на секретарката си да се обади на главния мениджър на компанията в Киншаса и да се увери, че на военния командир ще бъде изпратен подобаващ подарък.

- Има слабост към топаза.

После Бертил застана до прозореца и в сравнително добро настроение се наслади на силните лъчи на сутрешното слънце. Проблемът с Уаликале бе преодолян. Още мислеше за Конго, когато автоматично извади вибриращия си мобилен телефон от джоба и натисна бутона за отговор.

- Обажда се Нилс Венд.

Макар на записа да звучеше много по-младежки, гласът, който Бертил чу сега, несъмнено беше същият. Само че не записан.

Гласът на Нилс Венд.

Бертил усети как кръвта му кипва. Мразеше този човек. Дребно насекомо, способно да предизвика катастрофа. Опита се обаче да се овладее.

- Привет, Нилс, в града ли си?

- Къде може да се срещнем?

- Защо да се срещаме?

- Да прекъсна ли връзката?

- Не! Чакай! Искаш да се срещнем?

- А ти?

- Добре.

- Къде?

Втренчен през прозореца, Бертил трескаво запрехвърля места в главата си.

Гробището на църквата „Адолф Фредрик“.

- Къде по-точно?

- Гробът на Палме.

- 23 часът.

Разговорът приключи.

Увете Андершон излезе през главния вход, сама. Минаваше десет. Беше придружила Аке - против волята му - за да се срещне с учителите, отговарящи за спортните занимания. Искаше да поговори с някого за синините му. Синът й вече два пъти се прибираше вкъщи с насинено тяло. Грамадни жълто-сини петна. Отначало се опитваше да ги скрие - двамата почти не се виждаха сутрин - но една вечер Увете отвори случайно вратата, докато той се събличаше, и ги видя.

- Какво си направил?

- Нищо.

- Целият си насинен!

- От футбола е.

- Такива големи синини?

- Да.

После Аке се пъхна бързо под завивките. Увете седна в кухнята и запали цигара до прозореца. От футбола?

Оттогава синините не й излизаха от ума. Две нощи по-късно се прибра вкъщи след нощната смяна, влезе тихо в стаята на сина си, повдигна внимателно одеялото и ги огледа отново.