Шила Бьорлинд - Прилив

- Да, благодаря.

Ева тръгна към кухнята.

- Да ти помогна ли?

- Не, няма нужда.

Оливия огледа дневната, обзаведена в отличителен стил. Дръзки цветове, красиви килими, етажерки с книги от пода до тавана. Всичките ли е прочела, почуди се Оливия. Погледът й попадна върху рафт със снимки. И разбира се, я обзе любопитство. Стана и приближи до рафта - много стара сватбена снимка, вероятно майката и бащата на Ева. После значително по-нова сватбена снимка на Ева с добре сложен мъж, а до нея - снимка на далеч по-млада Ева с красив младеж до нея.

- Мляко в кафето? Захар?

Гласът на Ева долетя от кухнята.

- Мляко, моля.

Ева влезе с две чаши в ръцете. Оливия отиде до нея и взе едната. Ева посочи дивана.

- Седни.

Оливия потъна в мекото канапе, сложи чашата върху масичката и кимна към сватбената снимка на Ева.

- Съпругът ти ли е това?

- Беше. Разведохме сме.

Ева седна на фотьойл и разказа накратко за бившия си съпруг. Преди години бил изявен атлет. Запознали се, когато тя учела в Журналистическия колеж. От около година били разведени. Той срещнал друга жена и разводът бил тежък.

- Държа се като кучи син - заключи Ева.

- Срамота!

- Да. Не мога да твърдя, че имам късмет с мъжете. Причинявали са ми предимно тъга и терзания!

Ева се усмихна над чашата с кафе. Оливия се почуди защо държи на показ сватбената снимка, щом той е такъв кучи син. Лично тя би я прибрала веднага. Кимна отново към снимките.

- А красивият младеж, когото си прегърнала? Първата тъга?

- Не, това е брат ми Сверкер. Почина от свръхдоза. Но стига толкова за мен! - Тонът на Ева внезапно се промени.

- О, съжалявам. Не исках да... Извинявай.

Ева погледна към Оливия. Няколко секунди лицето й изглеждаше абсолютно сериозно, после тя се облегна назад и се усмихна отново.

- Аз ти дължа извинение. Просто... адски ме боли главата и днес бе ужасен ден. Но как напредваш ти? Оказаха ли се полезни материалите ми?

- Да, но искам да те питам нещо. Знаеш ли за кого е работела Джаки Берилунд през 1987, когато е била компаньонка?

- Да. За доста известна персона - Карл Видеюнг, собственик на „Златната карта“. Мисля, че е отбелязано в папката.

- О? Значи съм го пропуснала. Какво е „Златната карта“?

- Фирма за компаньонки. Джаки Берилунд била едно от момичетата на Видеюнг.

- Добре, благодаря. Карл Видеюнг, какво странно име...

- Особено за барона на порнографията.

- Такъв ли е бил?

- По онова време. Още ли проучваш Джаки?

- Да.

- Помниш ли какво ти казах?

- За нея? Да внимавам?

- Да.

Джаки Берилунд стоеше до панорамен прозорец на Hop Меларстранд и гледаше към водата. Обичаше апартамента си - шест стаи, последен етаж с фантастичен изглед чак до Сьодерските възвишения. Притесняваше я единствено върбата от другата страна на улицата. Скриваше значително обзора. Помисли си, че трябва да вземе мерки.

Обърна се и влезе в просторната дневна. Преди година модерен интериорен дизайнер бе получил пълна свобода и бе постигнал истинско чудо - смесица от студено, топло и плюшени животни. Изцяло по вкуса на Джаки. Тя напълни малката си чаша със сухо мартини и пусна диск - танго. Обичаше тангото. От време на време в апартамента й идваха мъже, с които танцуваше, но рядко се случваше някой да умее да танцува танго. Един ден ще си намеря майстор на тангото, каза си тя, загадъчен мъж с винаги готови гениталии и ограничен речник.

Очакваше с нетърпение момента.

Точно когато понечи да си сипе второ мартини, чу телефона. Не най-близкият до нея, а в кабинета. Погледна към часовника. Почти дванайсет и половина. Тогава започваха да звънят.

Често.

Клиентите й.

- Джаки Берилунд.

- Здрасти, Джаки, Лате е!

- Здравей.

- Организирали сме си малко парти и имаме нужда от помощ.

Редовните клиенти като Ларш Йорнхелм знаеха как да се изразяват, когато разговарят по телефона с Джаки Берилунд. Не твърде ясно. С внимателно подбрани думи.

- Колко ти трябват?

- Седем-осем. Висока класа!

- Предпочитания?

- Нищо особено, но знаеш... Приятно, с щастлив край.

- Добре. Къде?

- Ще ти напиша съобщение.

Джаки затвори телефона и се подсмихна. Щастлив край... Заимстваха от менюто на азиатските момичета, за да уточнят дали искат специален масаж.

Лате искаше сладки момичета за щастлив край.

Никакъв проблем.

Тази нощ Аке се прибра вкъщи в ужасно състояние. Буквално пребит. Десетгодишното момче куцукаше между високите блокове във Флемингсбери откъм тъмната страна, далеч от уличните лампи, със скейтборда под мишница. Болеше го от ударите. Много удари. По места, невидими под дрехите му. Чувстваше се абсолютно самотен и мислите се върнаха. За баща му. Бащата, който не съществуваше. За когото мама никога не говореше. Но той сигурно беше някъде. Всички деца имат бащи, нали?