Шила Бьорлинд - Прилив

Мексиканка и Нилс Венд.

Продължи да обмисля немислимата новина. Опита се да разсъждава ясно. Да потърси съответствия, връзки. Факти. Хипотези. Забеляза как е започнал да си възвръща нещо, потънало в забвение преди години. Съживяваше се. На примитивно ниво. Събираше нещата и ги разделяше. Анализираше.

Не както някога, изобщо. Ако тогава беше „Порше“, сега бе „Шкода“. Без гуми. Но все пак.

Вече не беше впримчен във вакуума.

Увете Андершон стоеше в „Галериан“ - големия търговски център до Хамгатан - и чакаше. Навън ръмеше. Бяха се уговорили за десет часа, а сега бе почти десет и половина. Русата й коса беше влажна.

- Съжалявам!

Норката заситни към нея и вдигна извинително ръка. Увете кимна. Тръгнаха към Нормалмстори. Необикновена двойка по това време на деня в този доста шикозен свят, гъмжащ от изискани купувачи и мъже в делови костюми на улицата. Норката погледна към Увете. Имаше грим, но той не помагаше много. Цялото й лице бе белязано от тревога и изсъхнали сълзи.

Аке беше изчезнал.

- Как така?

- Не беше в апартамента, когато се прибрах. Снощи не работих до късно, но него го нямаше, когато се върнах. Не беше в леглото. Никъде го нямаше. Изобщо не си беше лягал, а храната му си стоеше в хладилника, сякаш не се е връщал вкъщи!

- Вчера се видях с него.

- Така ли?

- Говорих с него в ресторанта за бързо хранене. Беше си същият както винаги. После си тръгна, а аз се върнах в града. Не е ли в спортния център в училището?

- Не. Обадих им се. Къде се е дянал, за бога?

Норката, разбира се, нямаше представа. Усети обаче, че Ветан е на ръба. Обгърна я през рамо. Беше поне с една глава по-нисък, затова движението не се получи съвсем естествено.

- Такъв е животът. Деца. Кой знае какво си е наумил.

- Ами ако се е забъркал в това? За което ми разказа?

- Клетките?

- Да.

- Не мисля. Сигурен съм, че повече няма да се бие.

- Защо?

- Няма значение, но се обади в полицията, ако се притесняваш.

- Да съобщя на ченгетата?

- Да.

Норката знаеше какво минава през ума на Ветан. Износена уличница. Едва ли щяха да я поставят на първо място в списъка с неотложни задачи. Но все пак. Щяха да й помогнат някак. Нали това им е работата. И двамата спряха, когато стигнаха до Кунгстредгордсгатан.

- И аз ще поразпитам - обеща Норката.

- Благодаря.

Дъждът ромолеше по плексигласовия свод на покрива. Стилтон седеше на леглото и мажеше с мехлема на Вера раните по гърдите си. Бурканът беше почти празен. Изгребваше дъното. И Вера, и баба й бяха вече далеч. Погледна към малката снимка на Вера върху етажерката. Беше помолил да му дадат копие от картата, удостоверяваща, че продава „Местоположение Стокхолм“. Със снимка. Често мислеше за нея. Не беше така, когато беше жива. Тогава мислеше за други хора. За онези, които бяха важни за него, преди да ги напусне. Абас, Мортен, Мете. Винаги стигаше до тях тримата. От време на време се появяваше и Мариане. Но това беше твърде голямо, твърде объркано, твърде тъжно. Отнемаше твърде много от силата му за оцеляване.

Погледна в буркана. Почти нищо. Тогава някой почука на вратата. Стилтон продължи да втрива мехлема. В момента посетителите не го интересуваха. Заинтригува се след няколко секунди. Когато лицето на бившата му съпруга се появи зад прозореца на караваната. Очите им се срещнаха задълго.

- Влез.

Мариане отвори вратата и погледна вътре. Носеше семпло право сако, светлозелено, и в едната си ръка държеше чадър. В другата носеше сиво куфарче.

Здравей, Том.

- Как ме откри?

- Рьонинг. Може ли да вляза?

Стилтон я подкани с махване и Мариане пристъпи вътре. Бе застлал с вестници недоизчистения от петната кръв под. Надяваше се гадни насекоми да не изпълзят върху тях. Не сега. Остави буркана с мехлема и посочи леглото срещу себе си.

Не особено блестящо хрумване.

Мариане сгъна чадъра и се озърна. Наистина ли живее така? В пълна мизерия? Възможно ли е? Овладя се и погледна към прозореца.

- Красиви завеси.

- Така ли мислиш?

- Да... не.

Мариане се усмихна и разкопча донякъде сакото си. Седна предпазливо върху леглото и пак се огледа.

- Твоя ли е караваната?

- Не.

- Не? О... разбирам...

Мариане кимна към рокля на Вера, окачена до ръждясалата газова печка.

- Нейна ли е?

- Да.

- Красива ли е тя?

- Убиха я. Какво се получи?

По същество, както винаги. За да се изплъзне. Непоправим. Но наистина изглеждаше целенасочен. Частица от някогашния израз се мержелееше в очите му. Очи, които навремето - когато бе в стихията си - я поразяваха емоционално. Преди много време.