Шила Бьорлинд - Прилив

Оливия седеше в метрото. По целия път от караваната до града обмисляше информацията на Стилтон. Не беше сигурна какъв е изводът. Освен че не е добра идея да доближава Джаки Берилунд. Той беше рискувал и го бяха отстранили от случая. Но тя не беше полицай. Все още. Не участваше в официално разследване. Никой не можеше да я отстрани. Да я заплаши? Разбира се. И да убие котката й под капака на кола. Но дотук. Вече съм свободна да правя каквото пожелая, помисли си тя.

И й се прииска точно това.

Да доближи Джаки Берилунд, убийцата на котки. Да вземе нещо от нея, което да послужи за ДНК тест. Да разбере дали Гардман е намерил на брега следа от Джаки.

И как да постигне целта си?

Не би могла да влезе пак в бутика на Джаки. Някой трябваше да й помогне. Тогава й хрумна идея. Която изискваше да прибегне до нещо отблъскващо.

Изключително отблъскващо.

Жалък двустаен апартамент на Сьодерармсвеген в Керторп. На втория етаж, без име на вратата, почти никакви мебели в стаите. Само по бельо Норката стоеше до прозореца и бодеше с игли плътта си. Не се случваше често. Почти никога. Понастоящем използваше по-леки средства. Понякога обаче му се приискваше истинско изригване. Огледа се. Още бе вбесен от случката в гората край караваната. Проклетата кучка го беше издухала, сякаш е никой. Загубеняк, който се вмъква в задния ти двор и пикае в саксиите.

Чувстваше се адски зле.

Но как се повдига оклюмало его? След по-малко от десет минути Норката беше отново в играта. Пърхащият му мозък вече предлагаше няколко обяснения за унижението. Момичето нямаше ни най-малка представа с кого разговаря - с Норката, мъж до мозъка на костите си. Или: чисто и просто тя беше идиот. И кривогледа на всичкото отгоре. Окаяна фуста, която не знае с кого си има работа.

Сега беше далеч по-добре.

Когато чу звънеца, Норката бе повдигнал егото си на полагаемата се висота. Краката му почти подтичваха сами. Надрусан? Е, и? Нали е човек на бързите обороти? Фокусник с пълна власт над целия си арсенал. Едва не изтръгна вратата от пантите.

Окаяната фуста?

Норката се втренчи в Оливия.

- Здрасти - каза тя.

Норката продължи да се блещи.

- Дойдох да се извиня - подхвана тя. - Държах се крайно грубо онази вечер и наистина съжалявам. Бях много шокирана как са пребили Стилтон. Нищо лично, честна дума.

- Какво искаш, мамка му?

Оливия реши, че вече е обяснила достатъчно ясно, затова продължи по план.

- Това ли е апартаментът ти? За пет милиона?

- Най-малко.

Бе подготвила изключително внимателно стратегията си. Имаше доста добра представа как да изработи смешния дребосък. Трябваше просто да открие пролука.

- Всъщност си търся жилище - каза тя. - Колко стаи има тук?

Норката се обърна и влезе в апартамента. Остави вратата отворена и Оливия сметна, че е поканена. И се вмъкна вътре. В буквално празния двустаен апартамент. Жалък. С провиснали тапети. Пет милиона? Най-малко?

- Между другото, Стилтон ти изпраща поздрави...

Норката беше изчезнал. През прозореца на спалнята ли се е изнизал, почуди се тя. Внезапно той се появи отново.

- Още ли си тук?

Беше се увил в подобие на халат и държеше кутия с мляко. Отпи от нея.

- Какво искаш, мамка му?

Нямаше да е толкова лесно.

Оливия реши да не увърта.

- Трябва ми помощ. Искам да взема материал за ДНК тест от човек, който не бива да ме вижда. И си спомних какво ми каза.

- Какво ти казах, мамка му?

- Че си помагал на Стилтон да разреши много трудни случаи. Нещо като негова дясна ръка, нали?

- Да.

- После си помислих, че сигурно имаш опит. Разбираш, изглежда, от много неща?

Норката излочи още мляко.

- Но може би вече не се занимаваш с това? - попита Оливия.

- Правя много неща.

Налапа стръвта, зарадва се Оливия. Сега ще поскъся кордата.

- Би ли посмял да направиш нещо такова?

-Да посмея? Що за въпрос, мамка му? Казвай какво искаш.

Е, хвана се на въдицата.

Оливия излезе от станцията на метрото на Йостермалмстори, придружена от господин в изключително добро настроение - Норката, мъж до мозъка на костите, който не се страхува от нищо.

- Преди няколко години изкачвах К2. Знаеш, четвъртия по височина връх в Хималаите. Бяхме аз, Йоран Кроп и няколко шерпи. Леден вятър, минус 32 градуса... жестоко време.

- Стигнахте ли до върха?

- Те се изкачиха. Аз бях принуден да се погрижа за англичанин, който си счупи крака. Пренесох го на гръб по целия път надолу до базовия лагер. Беше благородник, между другото, имам доживотна покана да посетя имението му в Ню Хемпшир.