Джинн Райан - Игра на нерви

Той хваща ръцете ми.

— Може ли да те помоля за една малка услуга.

— Разбира се.

Жалко, че не си сложих гланц за устни.

Той посочва бузата си.

— Без да искам развалих грима си. Може ли да го оправиш? Сид казва, че с него изглеждам по-суров, и мисля, че ще е готино да отида така на купона.

Раменете ми хлътват. Иска да го гримирам? За да остане в роля, понеже Сидни мисли, че така изглежда по-голям мъжкар? Седя и го гледам.

Той посочва кутията ми с гримове. Донесъл я е тук, преди да ме намери. Откога е толкова предвидлив? Пръстите му потропват по коленете ми като по бонго барабани.

— Само основните щрихи, без детайлите.

Поемам си дъх и ставам, като се мъча да овладея вълната от разочарование.

— Няма проблеми.

Отварям със замах кутията, грабвам един молив и малко пудра за контур. Щом започвам, той дръпва ръцете си от краката ми. Подчертавам брадичката и носа му, после преминавам към очната линия. Едва когато съм свършила наполовина с очите, позволявам в главата ми да се промъкнат трудните въпроси. Харесвал ли ме е изобщо някога? Както аз — него? Или съм просто начин да се сближи със Сидни?

Забождам молива във веждата му и той потрепва.

— Извинявай.

Рязката черта ми дава идея. Изкушавам се леко да променя грима му. Между мъжественото и психарското излъчване има тънка граница. Мога да направя така, че другите момчета на купона да се изпълват с тревожност, когато го погледнат в лицето. Започвам да сближавам веждите, но нещо ме спира. Същото, което никога не ми позволява да направя скандал или да вляза в конфликт. Сдържам сълзите си и придавам на Матю блестящия, съблазнителен поглед, който желае.

Хвърлям памучните тампони в кошчето.

— Готово.

Има ли шанс да се върнем към магията на флирта? Сядам пред него и забелязвам на яката му петно, може би от червило или руж.

Той се плъзва със стола си покрай мен, за да се види в огледалото.

— Браво, Вий! Страхотна си.

Изобщо не се чувствам страхотна, докато го гледам как се любува на себе си. После става и ме потупва закачливо по рамото. Без целувка за благодарност. Без завъртане като фея.

Вече е на вратата, когато извиквам:

— Ти ли изпрати цветята на Сид?

Той се спира с доволно изражение.

— На страницата й в „ТоваСъмАз“ пише, че най-много обича рози и божури. Още е така, нали?

— Е, щом го пише, трябва да е така.

Затварям рязко кутията си за грим.

— Чудесно. Ще се видим на купона.

Последното, което ми се прави в момента, е да купонясвам. Официално провъзгласявам вечерта за гадна. Колкото по-скоро се махна оттук, толкова по-добре.

Тръгвам бързо към кулисите, където съм оставила чантата си. По пътя се сблъсквам с плътна тълпа, затова решавам да сляза по пожарната стълба. На минаване покрай женската съблекалня виждам Сидни да се смее — звезда сред множество почитатели и тези смрадливи божури. Нямам сили да пробивам множеството или да търпя сцената, която ще направи, ако й кажа, че няма да ходя на купона. Рано или късно ще разбере, че съм си тръгнала. Вероятно късно.

Изтичвам навън, надпреварвайки се със сълзите, които всеки миг заплашват да се излеят в порой от очите ми. Когато стигам до пожарната стълба, си поемам дълбока, хълцаща глътка въздух. Защо позволих на Матю да ме води за носа като кученце?

Вратата се открехва. Стига бе, пак ли е размазал грима си?

— Кълна се, че не те следя — показва се Томи. — Но хич не ми изглеждаше добре преди малко.

Прокарвам пръст под очите си.

— Всичко е наред.

Той все пак излиза навън.

— Искаш ли вода или нещо друго?

Може би си мисли, че ние, небиещите на очи момичета, сме твърде крехки. Насилвам се да мисля за телевизионни комедии, за да възпра сълзите.

— Няма ми нищо.

За да не се налага да го гледам в очите, вадя телефона си, въпреки че само преди няколко минути го проверих.

Когато виждам последното съобщение, коленете ми омекват. От ИГРА НА НЕРВИ ще организират кръг на живо в Сиатъл.

И искат аз да участвам.

Дочитам текста с треперещи рамене.

— О, боже!

— Какво има?

— Избрали са ме в ИГРА НА НЕРВИ! Ще правят кръг на живо тук.

— Стига бе!

— Имам десет минути да отговоря.

Той поклаща глава.

— Видя как тероризираха участниците в последната игра. Чувала ли си за посттравматичен стрес? Братовчед ми страда от такъв, откакто се върна от Афганистан. Никоя награда не си заслужава.

— Съгласна съм. Но нали знаеш, че повечето страшни неща само изглеждат такива, като специалните ефекти в пиесата. Искам да кажа… мислиш ли, че онзи, който игра последния път, наистина е заседнал в тъмен асансьор с плъх? Бас ловя, че ако е поискал, са щели да го пуснат. Пък и този плъх със сигурност е бил някакъв домашен любимец.