Джинн Райан - Игра на нерви

Вратата се отваря. Може би Сидни идва да се извини?

— Какво правиш тук? — пита Томи, като бързо премигва и сяда на горното стъпало. Ухае на борове.

Поглеждам го.

— Трябваше да глътна малко въздух.

— Да, въздухът е хубаво нещо — усмихва се той.

— Ти не трябва ли да наглеждаш екипа по декорите?

— Не, ще ги разглобяваме чак утре.

— Трябва да напомня на всички да занесат костюмите си на химическо чистене. Да внимават да не ми върнат нещо вмирисано.

— Иначе какво?

Подпирам брадичка на ръката си.

— Може би ще закача мръсните дрехи на шкафчетата им заедно с противогаз.

Да, в пиесата имаше и противогази.

Той присвива очи.

— Не бих очаквал такова нещо от мило момиче като теб.

— Това качество много се надценява.

Както и отговорността, лоялността и други подобни, които се виждат в моя годишник.

Той ме поглежда въпросително.

През открехнатата врата долита смехът на актьорите, които се връщат в съблекалните. Оставила съм им тоалетно мляко и кърпички, за да почистят лицата си, но бих заложила едноседмичната си надница от „Винтидж Лав“, че повечето ще останат с грим за купона, защото харесват драматичния вид на очите си и подчертаните скули, които съм им направила.

Потръпвам от априлския хлад и усещам как ме заболява главата. Гледката на най-добрата ми приятелка, която се хвърля публично на врата на момчето, по което си падам аз, е дало на късо съединение емоционалните ми вериги и ме е парализирала.

А може би просто съм оглупяла, защото следващите думи, които излизат от устата ми, са:

— Добре де, какво толкова виждате вие, момчетата, в Сидни?

Всъщност този въпрос е повече от глупав, защото не само ме кара да изглеждам като несигурна загубенячка, но защото отговорът е очевиден: способността й само за десет секунди да накара всеки да се почувства незначителен, разкошната й руса коса, тялото й, чиято прелест показва с прилепнали плетени блузки и джинси с ниска талия. Да не говорим за корсета, който носи в последното действие на пиесата и който няма да съблече, докато някой друг не го развърже панделка по панделка от гърба й.

Томи присвива очи.

— Хм, не всички момчета си падат по нейния тип. Някои предпочитаме момичета, които… не бият толкова на очи.

Той се изчервява.

Да не би да си мисли, че дребничките момичета с уклон към ретро модата не бият на очи или са невидими? Не че аз не се опитвам да ме забележат.

Вратата зад нас се отваря с такъв замах, че стълбището се разтриса. Сърцето ми подскача.

Лицето на Матю е зачервено; свалил е половината си грим. Или някой друг му го е свалил.

— Здрасти, малка Вий. Къде ли не те търсих!

— Така ли?

Гласът ми прозвучава пискливо.

— Такаааа — засмива се той.

Томи завърта очи.

Ставам и приглаждам полата си отзад.

— Какво има?

— Чудех се дали може да отидем на някое по-усамотено местенце.

Сърцето ми заплашва да спре.

— Ъ-ъ-ъ… да, разбира се.

Едва устоявам на импулса да размахам победоносно юмрук.

Матю ме хваща за ръката и ме задърпва навътре.

— До после, Томи — казвам аз, докато вратата се хлопва зад мен.

Пробиваме си път през групичките актьори, позиращи пред близки и приятели, дошли да ги засипят с поздравления и комплименти. Въздухът е натежал от аромати на парфюми. За миг ми се струва, че виждам татко, но късата сива подстрижка бързо се скрива от погледа ми. Сигурно е нечий друг баща. Защо му е на моя да идва тук? За да каже: „Ей, чудесна организация по костюмите, съкровище“? Все пак това е свободната ми вечер. Надявам се да ми отпуснат малко юздите.

Матю ме повежда към един малък килер в дъното на коридора, който служи за резервна съблекалня. Вътре няма никой. Докато разбера какво прави, той ме хваща за кръста и ме завърта като захарната фея.

Смея се; чувствам се лека и въздушна.

Той ме оставя и ме потупва по носа. Изведнъж се връщаме в онази сладка зона, в която танцуваме през последните няколко седмици. Не съм го очаквала. Може би съм си въобразила онази целувка на сцената със Сидни. Все пак и двамата бяха в роля.

Сърцето ми бие учестено.

— Игра страхотно тази вечер.

— Благодарение на теб и останалите в екипа. — Той ме прегръща през раменете и ме води към огледалото. — Ти беше като малък ангел, летеше между всички и им помагаше с костюмите. А храната, която си донесла, изглежда страхотно.

Сядам на плота, а той се отпуска на стола. Дали ще ме притегли в скута си? От самата мисъл се разтрепервам.