Уилям Дийл - Машината на Шарки

Той погледна към Домино.

— На кого се обади?

— К-к-какво?

— На кого каза? Казала си на някого за мен. От теб са разбрали. Затова ме подгониха, мамка им. Нищо ли не разбираш? Подмамиха ме, като устроиха засада на най-добрия ми приятел. Казали му, че само аз мога да отида с него. Не Арч, не Папа или Фриско. А аз.

Той вдигна сакатата си ръка към нея.

— Ти си ми окачила мишената на врата. Казала си на някого името ми. — Той не можеше да спре тремора. Отново го обля пот. — Щяха да ги отрежат всичките. Тези шибани маймуни искаха да ми режат пръстите един по един, докато им кажа къде си. Не ти се вярва, а? Без пръстчета. Кой е той?

— Моля ти се — каза тя. Вече плачеше неудържимо. — Остави ни да ти помогнем.

— Само ти можеш да ми помогнеш. Името му. Просто ми го кажи.

Пръстите му се впиха в рамото й.

— Де Лароза — прошепна тя. — Виктор Де Лароза.

Всичко ставаше твърде бързо. Можеше ли и Доналд да е част от това? Разбира се — нямаше как да не е. Нали точно на Доналд бе дала името на Шарки, не на Де Лароза. И въпреки това можеше ли да се намери друго обяснение? Трябваше й време, за да осмисли всичко.

Шарки започна да се олюлява като мъртво пиян. След върховното напрягане сега чувстваше как потъва.

— По дяволите — каза той с празен глас. — Как да не се сетим? Никога не съм чувал шибаното му име. — Той погледна към Ливингстън. — Обещай ми, Арч, обещай ми, че няма да тръгнете след тях без мен. Кажи на Фриско, кажи му този път никой да не си пълни кошницата с моите яйца.

— Разбира се, Шарк, само се успокой.

— Обещай ми, по дяволите.

— Обещавам.

— И не му давай да бие отбой утре сутрин. Накарай го да продължи, чу ли?

— Добре.

— Трябва ми само… трябва да поспя… час-два…

Той пристъпи към Ливингстън и краката му се подгънаха. Потъна в силните ръце на чернокожия полицай.

— Къде тръгнахте всички? — каза той и изгуби съзнание.

Когато Шарки се събуди първия път, Вейката седеше на леглото до него, отворил голямата си черна чанта, и мереше кръвното му. Шарки огледа стаята — цялата бе в мъгла. Някакви лица ту се появяваха, ту изчезваха в маранята.

— Какво по дяволите търсиш тук, Вейка? — каза Шарки. — Умрях ли?

— Не съвсем. Но не помня друг да се е опитвал така упорито.

— Нищо ми няма. Само… само съм…

— Уморен?

— Да, това е.

— Колко му е, лека умора. Тотален шок. Кръвно налягане като баскетболен резултат. Дребна работа.

Той извади спринцовка от чантата си.

— Какво си решил да правиш? — запита Шарки уплашен.

— Антибиотик. И малко приспивателно.

— Недей… трябвада… сбуде…

— Среща ли имаш в пет сутринта?

— Никоданемипипа…

— Няма.

— Арш…

— Тук съм, момчето ми.

— Нишо… непрайте… бесме…

— Няма.

— Ще се оправи ли? — каза Домино.

— Има кондиция като на кон. Предполагах, че е загубил повече кръв. Дръжте го на топло, за да не изпадне пак в шок. Ако преживее до обяд, ще живее цяла вечност.

— Аз ще го топля — каза тя.

Той усети иглата в ръката си и топлината от течността изпълни тялото му. Стаята се олюля и той пак изпадна в безсъзнание.

Сънуваше. Несвързан сън, без смисъл или послание. Лица изплуваха пред него, размиваха се и изчезваха. Гризача. Дебелият мъж на яхтата. И над всички сякаш през димна завеса гледаше Домино. Гореше. После изведнъж му стана студено и затрепери.

— Няма нищо, няма нищо — каза тя, щом той отвори очи. В стаята имаше само една лампа, някъде в ъгъла. Трудно му се удаваше да отдели светлината от сянката. Още една тръпка го полази.

— Спокойно — каза тя. Говореше тихо и той усети как ръцете й разтриват леко тялото му.

— Студено — каза той.

— Това е спирт — каза тя. — Опитвам се да ти пресека треската.

Устните му бяха като опърлени, а в гърлото сякаш имаше пепел. Изобщо не можеше да преглътне.

Тя подложи длан под главата му, повдигна го и поднесе чаша студена вода към устните му. Той жадно отпи на големи глътки.

— По малко — каза тя. Протегна се към нощната масичка, където взе от купата една бучка лед, уви я в марля и я долепи до устните му.

— Можеш да я смучеш леко — каза тя и отпусна главата му към възглавницата.

Тя изля още спирт върху ръцете си и започна да разтрива гърдите му, прокарвайки леко пръсти по горещата му кожа.

Той затвори очи. Треската преминаваше. Той усещаше как напуска тялото му.

— Хей — каза той, без да отваря очи.

— Хей — повтори тя в отговор.

— Извинявай.

— За какво? Че ми спаси живота ли?