Уилям Дийл - Машината на Шарки

Взе сто и двайсетте километра до Атланта за по-малко от час.

В бунгалото, изглежда, нямаше лампа, която да не свети. Ливингстън бе отворил предната врата и стоеше на прага с изваден пистолет, когато Шарки излезе от колата.

— Стой на място — изкрещя той.

— Аз съм, Шарки.

— Шарки! Къде беше по дяволите? Къде е Гризача? Какво…

Шарки се олюля на светлината на входната лампа и Ливингстън преглътна остатъка от изречението си.

— Божичко, какво е станало с теб?

— Няма да повярваш, като ти кажа. Тя тук ли е?

— Разбира се, че е…

Шарки нахълта покрай него в къщата. Домино излизаше от спалнята с подпухнали от безсъние очи.

— О, слава Богу — каза тя и чак тогава забеляза пламналите очи на Шарки, искрящи от болка и ярост, хлътналите му бузи, небръснати от два дни, разкъсаното му, кървящо рамо и кървавия парцал, който висеше от китката му.

Той застана пред нея, треперещ от свръхнапрежение, умора и яд.

Ливингстън затвори вратата с шут и прибра пистолета си.

— Какво, по дяволите, се случи, Шарк?

— Гризача е мъртъв — каза Шарки. — Очистиха го както и Тифани. С рязана пушка.

— Трябва да се обадя на Фриско. Вас двамата ви търсят вече цяла нощ.

— Не се обаждай никъде още.

— Къде беше? — попита Домино. В очите й бяха започнали да се събират сълзи.

— Къде съм бил ли? Ще ти кажа къде съм бил, мила госпожице. Най-добрият ми приятел бе застрелян от засада. Аз бях пребит, отвлечен, хвърлен в една яхта насред езерото, а трима ненормални китайци ми отрязаха пръста на ръката. Убих четирима души, взривих яхтата и откраднах кола. С две думи, прекрасна нощ изкарах. А знаеш ли защо? Защото всички търсят теб , затова.

Очите му святкаха лудо от посивялото му лице.

— Трябва да те закараме в болница — каза тя.

— Болница? В никаква болница не искам да ходя. Искам отговори! Кой от твоите познати има китайска яхта? Кой от тях има азиатски убийци, които да му вършат мръсната работа? Кой прави китайски оргии? Твоето приятелче, Конфуций, ето кой! Ти ме излъга. Каза ми, че копелето заминало за Европа. Защо? Не разбираш ли, че той е зад всичко това, че той се опитва да те убие!

Той смъкна кървавата превръзка от ръката си и вдигна обгореното чуканче на кутрето си на педя от лицето й.

— Ето, виж. И това е негова работа.

Тя изстена и извърна очи към стената. Той я грабна за рамото и я завъртя обратно.

— Виж го добре. Не обръщай глава. Защото толкова струва животът ти. Това плюс моя малък приятел, който цял живот и муха не бе убил, а умря като куче във воняща комунална квартира, гръмнат в лицето. А Тифани, защо забравяш за Тифани?

— Спри, моля ти се — проплака тя.

— Аз да спра? Та ти прикриваш точно тези копелета.

— Успокой топката, Шарк — каза Ливингстън и се приближи до него.

Той се обърна към партньора си и каза:

— А най-невероятното, Арч, е, че всичко бяхме разнищили. Бяхме точно на следата. Онзи макарони, изкормвачът, Скарди, той е връзката тук. Точно го бяхме хванали за топките каза той и се обърна към Домино — и а-ха да ги откъснем, и ти ме излъга.

— Не…

— Глупости. Каза ми, че онзи тип заминал за Европа, че нямал нищо общо с това. Ако ми бе казала името му, ако бе играла честно, както аз имах глупостта да направя, Гризача сега щеше да е жив. Можехме да го спипаме този кучи син още снощи. Но аз ти повярвах. Каза ми… Повярвах ти. Откъде можех да предполагам? Трябваше да се сетя… По дяволите, толкова ли си хлътнала по него, че да искаш…

Гневът му избухна като бомба и той замахна към нея със здравата си ръка и я удари през лицето така силно, че я залепи на стената. Ливингстън го сграбчи за ръката.

— Спри, Шарк, по дяволите. Държиш се като ревнив любовник.

Шарки се облегна на него. Ръката му пулсираше, а главата го цепеше непоносимо. Така ли бе наистина, ревнуваше ли? Той поклати енергично глава.

— Нищо подобно, няма такова нещо. Твърде много лъжи се събраха. Няма вече честна игра. Само лъжи.

— Шарк, успокой се. Трябва ти…

— Скарди ми трябва. И онова проклето копеле, което го е извикало. Искам ги, а ако не мога да ги докопам по закон, с голи ръце сам ще им изтръгна сърцата. Трябва да им го върна!

Той се обърна пак към Домино и я изгледа свирепо. Пред нея стоеше един друг Шарки, какъвто тя никога не бе виждала. Нямаше и помен от дяволитата усмивка, от грубичкия чар. На тяхно място бе дошла сурова сила, която я плашеше — без капка елегантност, финес, разум или предпазливост.

Той се облегна на стената. Коленете му трепереха, целият омекваше като кал, тялото му подскачаше, полазено от трънки, разсъдъкът му бе на ръба на лудостта и съсредоточен само в едно — да унищожава. Сега събираше последни сили от почти нагонната си нужда за мъст. Стаята заплува пред очите му.