Уилям Дийл - Машината на Шарки

— Ето го и плана — каза Ливингстън. — Всъщност Домино сама го предложи. Де Лароза има някакъв увеселителен парк в сградата си. Според приказките досега трябва да е нещо голямо. Цял ден само за това говорят по телевизията. Довечера е премиерата — с бал с маски и важни клечки от цял свят. И ако Домино се покаже там, а тя има покана, тъй че това няма да е трудно, и те я видят, сигурно ще решат да се насочат към нея.

— Ти ли даде идеята? — каза Шарки.

Домино кимна утвърдително.

— Твърде е рисковано.

— И ние това казахме.

— Работата е там — каза Фриско, — че ако Киршман е „капут“, както ти казваш, всички оставаме сами в лодката насред реката от лайна, и то без гребла. А ако са хитри и се отърват от Скарди, тогава няма да можем да ги пипнем дори за това, че не са спрели на знак „стоп“. Остава само да отидем при Джаспърс, да му постелем всичко, да прехвърли случая на Бюрото и да стискаме палци, че ще направят нещо.

— В никакъв случай! — отряза Шарки.

— Значи само нейната идея ни оставя някакъв шанс, Шарк — каза Фриско. — След тази нощ оставаме голи. Вече работим на вересия. Времето ни изтече. Ако намери някой нещо от яхтата, или ако трупът на Ейбръмс изникне, край.

— И какво ще правим — запита Шарки, — ще цъфнем там и ще чакаме да предприемат нещо?

— Ще ги подлудим — каза Ливингстън.

— Как?

— Ще ги оставя да ме видят, после ще се изгубя в тълпата — каза Домино. — Ще го направя на няколко пъти, така че да не им даваме мира. Аз ще съм маскирана, а ти ще си с костюм и също с малка маска. Ще бъде забавно.

— Забавно! Тези хора не се шегуват.

— Така е — каза Фриско. — А съдейки по някои техни ходове от последните дни, съвсем не се плашат да поемат сериозни рискове. Шарки, ти ще се залепиш за нея като кравешко лайно. Ще имаш микрофон с предавател, а ние с Арч ще сме във фоайето, ако някой реши да драсне. Папа ще се опита да разбие врата, ако се наложи. Ако нещо стане, там вътре ще сме като морски пехотинци.

— Не знам… — каза Шарки.

— Е, войска, нека решаваме какво ще става, защото до шоуто остават около два часа. След това или сервираме всичко на Джаспърс, или се нареждаме за помощите за безработни.

Мощните прожектори, подредени във формата на арка пред Мирър тауърс, се включваха на вълни и озаряваха с огромни снопове светлина ясното звездно небе. Телевизионни камери, подготвени за предаване на живо, чакаха подредени на триножниците си край червения килим, опънат от тротоара пред сградата до грейналия вход на Пачинко!

Знаменитостите бяха започнали да пристигат още в шест часа на частния коктейл, който се даваше горе в надстройката на Де Лароза. Редовните гости бяха дошли също по-рано и сега се изсипваха към четирите асансьора, които щяха да ги отведат при вълшебните врати на царството на увеселението.

Репортерите се стълпиха около Доналд Хочинс в момента, когато той излезе от черната си лимузина. Съпругата му, Елена, както обикновено, остана на задната седалка, изчаквайки фурорът да отшуми. Тя мразеше публичните изяви, мразеше пресата, мразеше всичко, свързано с политика.

Хочинс бе въплъщение на съвършената политическа фигура. Леко дългата му руса коса падаше небрежно над челото му, а широката му усмивка излъчваше искреност. В елегантния си фрак той изглеждаше още по-висок и по-симпатичен от обикновено.

На излизане от колата бе посрещнат от взрив от фотографски светкавици и цяла фаланга от микрофони се забиха в лицето му. Де Лароза разбута тълпата от репортери, за да се ръкува с него.

Сенаторе, вярно ли е, че предстои да направите важно съобщение по-късно тази вечер? — запита един от репортерите.

— Защо не изчакаме малко?… — каза Хочинс, все още с широка усмивка на лице. — Между другото, това е Виктор Де Лароза. Добре ще е да го запомните. Ще го виждате често.

— Значи ще направите изявление, така ли? — запита друг репортер.

— Имайте търпение само още около час — каза Хочинс добродушно. — Досега не съм закъснявал за нищо.

Контингентът от пресата се засмя и се отдръпна, докато сенаторът помагаше на жена си да излезе от седана. Тя се усмихна хладно към Де Лароза, който кимна в отговор и поведе семейство Хочинс по червения килим.

Тя изглеждаше по-възрастна от Хочинс — впечатляваща жена, висока и изправена, макар и малко строга и официална на вид. Имаше сребристобяла коса и черти, които в списанията, понякога наричаха класически. Носеше лъскава бяла рокля и дълго до земята палто от норка.